Опита да го стори и сега. Опита… и не успя.
Независимо от това, че алкохолът бе притъпил сетивата му, той усещаше всяко мъчително движение, всяко допиране на костта до сухожилието.
И въпреки това, когато изкачваше стълбите на елегантната лондонска къща с колонада, която семейството му притежаваше от близо двеста години, Морлънд стъпваше твърдо и с изправен гръб.
Едва на последното стъпало леко се препъна, погрешно преценил разстоянието в тъмното. Ботушът му се хлъзна и коляното му се блъсна в стената.
Той сподави ругатнята и сграбчи металния парапет. Болката изгаряше коляното му като с нажежено желязо.
Но докато икономът отвори вратата, нормалният цвят на лицето му се бе възвърнал, а чертите му бяха спокойни.
— А, Уитби, чудесна нощ за разходки. Няма да се учудя, ако до сутринта завали.
— Така изглежда, милорд. — Икономът си наложи да не поглежда към улицата.
Каретата сигурно е там и чака, както винаги. Кочияшът е проследил графа от клуба до дома, или от мястото където е бил, като през цялото време е спазвал такава дистанция, че да бъде повикан, ако се наложи, и да не се натрапва, ако графът няма нужда от услугите му.
И както всяка друга нощ, графът не е повикал каретата, вървял е въпреки всичко, надвивайки болката.
Уитби едва не изруга. Проклета война, помисли си. Проклети французи. Проклета Саламанка.
Все още си спомняше ужасния вид на Морлънд, когато се завърна от последната зловеща кампания на Пиренейския полуостров. Измършавял, блед, с изопната по високите му слепоочия кожа, той по-скоро приличаше на мъртвец.
Дори тогава графът почти не говореше за себе си, не се оплака ни веднъж.
Ала всички в къщата чуваха стенанията му нощем, когато се бореше с болката и с призраците-демони. Минаха месеци, кракът заздравя, но Уитби знаеше, че болката бе останала.
И тогава почина Андрю. Тони пое в свои ръце топящите се финанси на имението и, разбира се, се погрижи за децата на Андрю. Уитби знаеше, че възстановяването на Антъни до голяма степен се дължеше на двете деца, които изцяло зависеха от него.
Скоро „чичо Тони“ олицетворяваше за тях целия свят и понякога Уитби се питаше дали обратното не бе също тъй вярно.
Прислужникът въздъхна. Той гледаше как високият, упорит бивш воин свали ръкавиците и шапката и с малко несигурна крачка тръгна към стълбището.
Както обикновено, на Уитби не му оставаше нищо друго освен да го последва, макар и сигурен, че Морлънд не ще приеме помощ нито от него, нито от някой друг.
Морлънд изгледа мрачно полираните мраморни стъпала, водещи към спалнята му. Те сякаш му отвърнаха с усмивка, мека и сдържана, и проблеснаха като гигантски зъби.
Засега няма да успееш, старче, помисли си мрачно По-добре обърни още едно, преди да се опитваш да ги изкачиш.
— Няма защо да ме чакаш, Уитби. Още малко ще побудувам.
— Много добре, Ваша светлост. — И дори стария слуга, който бе иконом на три поколения Лангфорд, да изпитваше известни съмнения във връзка с това обяснение, той не го показа. — В такъв случай, лека нощ, Ваша светлост.
Морлънд тъжно се усмихна. Поне се бе отървал от публика за среднощното си изпълнение. А знаеше, че не брендито е причината да се препъне на мраморните стълби.
Бавно прекоси полирания под и влезе в задната стая, която бе пригодил за кабинет. Двете стени от горе до долу бяха запълнени с книги, а третата бе покрита с колекция от ботанически видове, морски сцени и два вертикални китайски свитъка с черни йероглифи.
Бог да поживи Уитби, че се е сетил да запали камината, каза си Морлънд и потъна в протритото кадифено канапе. Вдигна болния си крак на една табуретка пред огъня.
За миг пред очите му причерня от болка. Лицето му побеля, когато заби пръсти в изопнатите, възлести мускули около коляното.
Постепенно болката започна да стихва. Морлънд въздъхна и се облегна назад, твърде уморен, за да си приготви питие, от което и без това не се нуждаеше. Погледът му се спря върху отрупаното с книги бюро, където го очакваше папка с книжа. Тази вечер обаче не му беше до работа. Загледа се в пламъците, запленен от играта на огнените светлосенки.
Когато очите му най-сетне се затвориха, той започна да сънува.
Сънуваше уханните тропически нощи и обсипаното със звезди южно небе. Теменужените очи. Синьочерните коси, излъчващи аромат на сандалово дърво и портокалови цветчета.
Влажен вятър помиташе „Хаф Мун Стрийт“ и брулеше първите пролетни зюмбюли в градините, пръскайки нежните им цветове по скованата земя.
Но нежната фигурка, скрита в сенките на комините, не обръщаше внимание нито на вятъра, нито на студа. Очите й не се откъсваха от гаснещите един след друг прозорци на страничното крило.
Още малко.
Чеси потръпна от новия порив на вятъра, който я блъсна в лицето. Ще изчака около час, преди да се отправи към празното таванско помещение в задната част на къщата. Чудесно знаеше къде се намира.
А дотогава…
Тя се сви на топка и облегна гръб на наклонения покрив. Там, скрита между два надвиснали фронтона, потъна в спомени.
Хълмовете бяха зелени и ухаеха на кедър и бор през онова лято, когато баща й я повери на грижите на китайския търговец, който трябваше да я заведе безпрепятствено в Шао Лин.
Дългите й коси бяха сплетени в дебела плитка, като на момче. Когато дойде време за раздяла, Чеси преглътна сълзите си.
Баща й я притисна към гърдите си.
— Е, най-сетне постигна желанието си, дребосъче. Няма да е лесно, знаеш. Имаш добри учители тук, в Макао, ала не са като ония, които ще намериш в Шао Лин. Всички ще се обучавате тайно, разбира се. Императорът все още се бои от преврат. И ако някой освен калугера открие, че не си киргизкото момче със смесена кръв от Туркестан, животът ти ще бъде в голяма опасност.
Ръцете на баща й за миг задържаха нейните. Чеси знаеше, че се бори с желанието да й предложи да зареже всичко и да остане с него в Макао.
Ала той не го стори. Джеймс Камърън единствен разбираше непокорния й стремеж да направи нещо необичайно, да постигне една цел, към която се бе устремила с необуздана страст още по времето, когато бе започнала да имитира китайските селянчета, които си играеха на император и въстаници на пазарния площад.
Разделиха се безмълвно. Тя бе слабичко петнадесетгодишно момиче с груби панталони и ватирана куртка, с лице, издаващо мъдрост и решителност, нетипични за годините й.
Баща й, висок и внушителен, с нефритено зелени очи и кичур преждевременно побеляла коса, леко стисна пръстите й и отстъпи назад, наблюдавайки я как се качва в покрития паланкин, за да се отправи в дългото си пътешествие на север.
Ако е плакал, сигурно го е сторил много по-късно, усамотен в стаята си.
Следващата година бе великолепна, много по-изтощителна и прекрасна, отколкото Чеси си представяше и в най-смелите си мечти. Имаше само още един чужденец с френска, шотландска и манджурска кръв. Всяка сутрин тя се събуждаше с нетърпение да види какви нови чудеса я очакват. И всяка нощ си лягаше със силно натъртено тяло и изморена, с изкълчени пръсти и кървящи длани.
