— Аз съм дотук, господа. Нямам късмет. А и компанията ни е скучна тази вечер.
Останалите играчи глухо запротестираха, но Морлънд не им обърна внимание. Не желаейки да слуша повече грубите предизвикателства на Атъртън, той се изправи и се разходи из залата, като от време на време кимваше на някой познат.
Само леко присвитите му очи издаваха яростта му.
Отново Андрю. Дори сега не можеше да избяга от многозначителните погледи, които го пронизваха и му напомняха за безпътството и прахосничеството на брат му. Проклятие, кога най-сетне ще се отърве от мрачната слава на брат си?
Но лицето на Морлънд бе непроницаемо, когато мина край портиера на клуба.
— А, Съмърби, радвам се, че изглеждаш тъй добре.
Главният портиер, човечец с болезнен цвят на лицето и на неопределима възраст, побърза да подаде на Морлънд шапката, бастуна и ръкавиците. Сетне дискретно се покашля.
— На ваше място, милорд, не бих излязъл оттук.
— Така ли? Възбуждаш любопитството ми, Съмърби.
— На улицата чака една карета. И то от доста време, милорд.
— Ясно. Сигурно ще ми кажеш кой е собственикът й?
Ново покашляне, все така дискретно.
— Лейди Ландрингам, струва ми се.
Морлънд изстина. Значи отново е започнала да го следи. Преследваше го от месеци и веднъж дори бе дръзнала да се вмъкне в каретата му. Беше напълно гола под наметалото си, като се изключат жартиерите и чорапите.
Но той не би докоснал жена, минала през ръцете на брат му. А липсата на съвест у Луиза Ландрингам засенчваше дори красотата й.
Така че той високо оцени намесата на Съмърби.
— Мога ли да изляза през задния вход? Може би през кухнята?
Портиерът се усмихна заговорнически.
— Мисля, че ще го уредим, милорд. — Една златна лира незабелязано премина в ръката на портиера.
Щом стигнаха задното стълбище, двамата безмълвно се разделиха, доволни от свършената работа.
На улицата Морлънд пое дълбоко въздух, влажният вятър зашиба страните му. Почувства приятна лекота, несъмнено породена от количеството погълнат алкохол. Той се наслаждаваше на усещането за свобода и нищо не беше в състояние да го уязви.
От брендито все пак имаше някаква полза. Поне болката в крака не го тормозеше както обикновено.
Морлънд се насочи към уличката на гърба на „Брукс“, успокоен от мисълта, че на Луиза не би й хрумнало да го търси тук. И с леко клатушкане тръгна по нея.
Внимавай старче. Май бая си фиркан тази нощ.
Всъщност, Морлънд и пет пари не даваше. Може би ще успее да заспи без призраците от Саламанка да нахлуят в съзнанието му.
Блед лъч лунна светлина се процеждаше между кадифените завеси. Той обгръщаше с мек ореол слабата фигура, която най-напред облече жакет от черна коприна, после нахлузи широки копринени панталони и омота в парчета плат стъпалата си.
Най-накрая дойде ред и на черната, здраво стегната около врата качулка.
И така, облечена изцяло в черно, за да се слее с нощта, Франческа Камърън се обърна на изток и с благоговение се поклони на учителя си, който бе на хиляди мили, в сърцето на Китай.
С този поклон тя освободи съзнанието си и се концентрира единствено върху уважението, което ученикът дължи на учителя. И сега, както преди много години когато учителят Тан я учеше в Шао Лин, това й даде възможност постепенно да забрави за страха и несигурността си.
Дори за подготовката си.
Защото най-добрата подготовка, както й показваше учителят Тан, бе в липсата на такава. Това бе живо; изпълнен единствено със съзнанието за момента, с пълна хармония, съчетана с първичния инстинкт.
Само така човек можеше мигом да противостои на опасността.
А опасности имаше много, Чеси го знаеше. И най-страшните от тях живееха в съзнанието на човека.
Ала не за това мислеше тя сега. Моментът бе изцяло посветен на вековните умения, които даряваха на човека мощ, далече надминаваща силата на метала и барута.
Отначало с ума си, сетне с дъха си и най-накрая е тялото си тя призова баланса и хармонията, с което винаги започваше упражнението си. Сякаш насън тя протегна ръце напред, а съзнанието й се избистри, чисто и прозрачно като планински извор.
Стъпалата й не издадоха звук, когато започна добре познатите движения. Завъртя се в кръг бавно и плавно, пресичайки лунния лъч с безмълвна грация, от която се възхищаваше дори стария й учител преди толкова много лета.
А момичето, наречено Тъмнокосата, бе все тъй грациозно, безшумно и бързо. Но вече не беше момиче, а жена.
В един миг крака и ръце проблеснаха в тъмнината изпод черната коприна. Тя се сви на топка, направи кълбо и скочи на крака, без да залитне, без нито едно излишно движение. Ако на това място стоеше враг, вече щеше да се гърчи на земята.
Радваше се, че никога не се бе стигало дотам. Да допуснеш врагът да те предизвика да се биеш, означава, че си загубил. Но тя знаеше, че тази нощ ще се нуждае от цялото си умение и дисциплина, защото равновесието и спокойствието нямаше да я съпътстват безотказно.
Защото, когато ставаше дума за лорд Морлънд, сърцето на Франческа Камърън забравяше що е покой.
9.
Силно главоболие мъчеше Морлънд, когато сви в „Хаф Мун Стрийт“. Ругаейки, той повдигна рамене под напора на вятъра, който вещаеше дъжд на разсъмване.
Както обикновено, коляното му създаваше неприятности. При промяна на времето го болеше най- силно.
Графът мрачно се усмихна. „Неприятности“ бе твърде мека дума за болката, която разяждаше наранената му става.
Той стисна зъби и пресече последната пряка до дома си, опитвайки се да не мисли за болката, която сякаш пълзеше от ставата по цялото му тяло.
Така бе още от Саламанка, разбира се. Щом се върна от Ориента, той веднага замина за Пиренейския полуостров, ръководен от гняв и мъка, че никога не ще постигне желаното щастие. Бягаше, за да забрави теменужените очи, които го преследваха…
При последния щурм на града го застигна изстрел в гръб. Френският стрелец бе бърз, но много точен.
За щастие, ударът не раздроби коляното му. Куршумът заседна в тъканта зад костта и трябваше да се вади при условия, които биха могли да се опишат единствено като варварски.
Морлънд бе изпратен в Англия, за да се възстанови. Три месеца не можеше да стъпи на крака си, а след десет години все още не можеше да ходи спокойно.
Не, че някога е бил спокоен.
Но по навик той пренебрегваше болката. Бе се научил, че много по-добре е да заобиколиш това, което не си в състояние да промениш.
