подчертаваха цвета на роклята. Страните й леко руменееха, когато се наведе да вдъхне аромата на цъфналото портокалово дръвче.
Красива е, каза си той и усети как кръвта му кипва. А на врата й висеше огърлица от два реда перли, със златен медальон с дракони и скъпоценни камъни.
Когато Чеси се изправи, светлината на свещите озари кованото злато и я обгърна в топъл ореол.
О, Боже, та тя е прелестна! Как можеше да се смята за невзрачна, дори когато бе срамежливо, недодялано девойче на петнадесет години?
Тласкан от желание, толкова силно, че думите не можеха да го определят, Морлънд излезе от сянката.
Чеси се сепна. Пръстите й се впиха в юмруци.
— Ви… е?
— Съжалявам, че те стреснах.
Лицето й пламтеше и сменяше цвета си.
— Вие сте подслушвали! Да не сте очаквали, че измъквам някакви военни тайни? Или просто се надявахте да се опозоря?
Гардениите в косите й потрепваха в такт с всяка гневна дума. Драконите на златния й медальон сякаш налитаха в атака. По лицето й пробягваше цяла палитра цветове.
Морлънд си помисли, че никога не е била тъй прекрасна.
Понечи да я попита откъде има такава отвратителна представа за характера му, когато се досети, че сам си бе виновен. За нахалството си в задния й двор оня ден. За непростимото си поведение по-късно, в кухнята.
О, небеса, как успя само за два дни така да обърка нещата?
Той преглътна гневния си отговор и се показа в светлината на свещите. Бялото колосано шалче на врата му поразително контрастираше с черния му вечерен костюм.
Когато я наближи, Чеси изтръпна.
— Мах… нете се! Тъкмо започвам да се забавлявам и не съм в настроение нито да слушам лекции, нито да отговарям на въпроси. — А щом забеляза решителния му поглед, добави: — Херцогът всеки миг ще се върне. Отиде за ликьор и бисквити.
Морлънд се надвеси над нея със загадъчен поглед.
— Мислиш ли? Трябва да те разочаровам, скъпа. Кръстницата ми, херцогинята, ще го задържи. Всъщност затова ме изпрати тук. Макар да започвам да подозирам… — не завърши той.
Пристъпи напред. Чеси се отдръпна. Едната му руса вежда се изви въпросително.
— Не казвай, че се боиш, мила!
Застанала между двете миниатюрни палми в саксии, Чеси се навъси.
— Да се боя? От вас? Откъде ви хрумна подобно безумие?
Морлънд заобиколи плетеното канапе, двете порцеланови фигури на плантатори и притисна Чеси до прозорците в дъното на зимната градина.
— Защото трепериш, скъпа. И пулсът се блъска във вената на вратлето ти. — Погледът му помръкна. — А може би умираш от скука. Е, аз нямам нито осанката, нито славата на херцога. Но трябва да те уведомя, че за жалост е женен мъж, независимо от развратните си обещания.
Бузите на Чеси се наляха с пурпур.
— Как… как смеете! Кой сте вие, да ме поучавате, вие, който… — тя се овладя, пръстите й се впиха в роклята.
Малкото ветрило от слонова кост се прекърши на две.
— Май си счупи ветрилото, скъпа. — Гласът му бе тих и ласкав, като милувка.
— Не съм ви скъпа. Не съм ви никаква! Изгубихте правото да ме наричате така преди десет години! А сега си вървете. — Гърдите й рязко се повдигаха, докато се мъчеше да успокои дишането си.
Морлънд бе очарован от яростното им вълнение. Гледаше феникса и драконите, които се мятаха около сладките извивки, очертали се под виолетовата тъкан.
И внезапно то се появи отново, желанието, което пулсираше диво и горещо във вените му. Завладя го сляпо безразсъдство.
— Откъде знаеш какво си за мен, опърничаво момиче? За десет години много неща могат да се променят. — Устните му се изкривиха в горчива усмивка. — За мен поне доста се промениха.
Чеси отстъпи, ала само усети как бодлите на един розов храст се забиват в рамото й.
Морлънд тъжно се усмихна. Сега вече бе изцяло притисната в ъгъла и тя го съзнаваше.
— Вървете си! Нима се изразявам неясно? Не желая присъствието ви. Не желая да разговарям с вас. И най-вече — не желая да ме ухажвате.
Морлънд забеляза, че гласът й с всеки миг губи звънкостта си. Страните й очарователно поруменяха, а в сладката извивка на шията й едно мускулче потрепваше в такт с думите й.
Запита се какво ли би усетил, ако допре устни до това копринено късче кожа. Да, тя бе невероятно страстна жена. Бе достатъчно да я погледне, за да разбере, че би била пламенна, безразсъдна и прекрасна любовница.
Той нежно погали с пръсти една розова пъпка — искаше му се да погали нея така.
Чеси следеше с очи всяко забавено движение и долавяше внушението му. Езикът й неволно трепна и докосна горната й устна.
Морлънд усети растящо напрежение в слабините си. Ако не се въздържи, ще умре. Ако се въздържи, пак ще умре!
— О, ще трябва да си пределно ясна с мен, Щурче. С изтънчени подигравки и неясни укори нищо няма да постигнеш. — Той наблюдаваше с любопитство как пръстите й се притискат към гърдите й, как гръдта с цвят на слонова кост повдига стегнатия корсаж, как златният медальон се движи върху кожата й.
Пулсът на разгорещената му кръв се превърна в тътен. Морлънд смътно осъзнаваше, че губи разсъдък и ще направи нещо, за което на сутринта ще съжалява.
Ала застанал на сантиметри от нея, с упоени от богатия аромат на гардениите сетива, Морлънд си каза, че пет пари не дава за утрешния ден.
Съществуваше единствено сегашният момент, единствено тази вечер. Единствено мигът на безразсъдната, заслепяващата магия, за която бе копнял цели десет години.
И той бе решен да открие сладостта й, да вкуси мекотата й, когато…
Очите му се впиха в плътната устна, която тя хапеше със зъби.
— Милорд… Тони…
Глухият, задъхан глас, с който произнесе името му, окончателно го сломи.
Изпита внезапна нужда да чуе името си отново, ала този път — докато тя е в прегръдките му, докато отпива от сладостта на устните й.
И на шията й.
И на уханната падина между влудяващите сочни гърди…
Той сграбчи свитите й пръсти и ги притисна до гърдите си.
— Трепериш, Щурче. Според мен тук е доста топло.
Очите му изучаваха лицето й. Изведнъж Чеси пребледня.
— Тони… милорд… недейте! Не го желая, изобщо не го желая.
— Твърде късно, Чеси. Десет години чакам за това. — Графът нежно обхвана китките й и ги притисна до стъклената стена. — Защото аз го желая. И то — невероятно силно. — Твърдата му длан се плъзна по напрегнатата й брадичка. — И внезапно откривам, че съм невъобразимо жаден. И то само за едно…
Той нежно докосна гарденията над ухото й, сетне се наведе и вдъхна финия й аромат.
— За теб — прошепна той и погали с дъха си кожата й.
Тялото му бе на сантиметри от нейното. Страстта замъгляваше очите му, но той видя мускулчето, което пробягваше по шията й, странното напрежение, което сковаваше крехките й рамене.
— Да, желая го. Искам го. Мисля, че и ти го искаш, Щурче.
— Недей. Не ме наричай така, никога вече. — Гласът й бе изпълнен с отчаяние.
— Защо не?
— Защото… защото не е честно!
