— А докато си сама, ще имаш време да заличиш прекрасната, но твърде издайническа руменина, покрила страните ти, шията ти, очарователните ти…
Сапфиреният му поглед се сведе към пищната й кадифена гръд, Чеси все още усещаше предателската възбуда, стегнала зърната на гърдите й.
— …други работи — нежно довърши Морлънд. — Лека нощ, мис Камърън. Но не и „сбогом“.
След тези думи нескриващи самоиронията му, графът се обърна и си тръгна.
Застанал под красивата украса от коприна и цъфнали черешови клонки, виконт Рейвънхърст наблюдаваше приятеля си, който си проправяше път през тълпата в балната зала на херцогиня Кранфорд.
Малцина биха забелязали напрежението, скрито под ленивата усмивка на Морлънд, но Рейвънхърст го познаваше достатъчно отдавна, за да се подведе.
— Разстроен е, нали? — Явно съпругата на виконта също следеше приближаването на лорд Морлънд.
Рейвънхърст се подсмихна. Нищо не можеше да убегне от зорките очи на Тес. Вече го знаеше добре. Той погали ръката й.
— И аз така смятам, любов моя. Цяла вечер е изопнат като струна. — Той замислено проследи отдалечаващия се граф, после отново извърна очи към вратата на зимната градина.
В този миг на прага застана крехка фигура във виолетова копринена рокля. От същото място, откъдето се бе появил и Морлънд. Косите й блестяха като черен лак под светлината на свещите.
Рейвънхърст едва чуто подсвирна. Значи това е красавицата от Макао, за която му разказваше херцогиня Кранфорд.
Жената се спря за миг. Мислейки, че никой не я забелязва, тя подръпна полите на роклята си и корсажа.
Провери с ръка дали гарденията е на мястото си в косите й.
Устните на Рейвънхърст се извиха в лека усмивка. Охо! Такава ли била работата, Морлънд?
— Кое е това очарователно същество, което излезе от зимната градина? Божичко, нали оттам Тони преди миг…
Рейвънхърст сграбчи пръстите на жена си и предупредително ги стисна в мига, в който две любопитни дами минаваха край тях.
— Но коя е…
— Хайде да се поразходим, сладка моя. Искаш ли да отидем в зимната градина? — Рейвънхърст се усмихна на жена си. — Там ще поговорим на спокойствие. — Той проследи скования гръб на жената във виолетово, която сега бродеше сред тълпата. — Тази вечер започва да става доста интересна, не мислиш ли, любов моя?
— Ах, Морлънд, точно вас исках да видя. Докато пресичаше претъпкания салон, се бе натъкнал на херцог Уелингтън, заобиколен от тълпа почитателки. Той забеляза Морлънд и се обърна с лек поклон към групичката.
— Хиляди извинения, мили дами. Но делата ме зоват.
След миг той бе превел Морлънд през една скрита със завеса врата в празния коридор.
— Божичко, Уотърлу ряпа да яде! Винаги е важно да познаваш терена, Морлънд. Запомни това. Никога не влизай някъде, преди да си проучил всички възможни пътища за отстъпление.
Херцогът дръпна завесата и гордо закрачи към едно скрито в полумрака диванче.
— Тук ще можем да поговорим на спокойствие.
Морлънд обаче все още не можеше да се успокои.
Мислеше единствено за Чеси, тръпнеща в обятията му, разтреперана от целувката му.
Той стисна зъби, отхвърляйки спомена за сладката топлина на копринената й кожа. Боже, ами тихите й стонове, когато откопча корсажа и освободи гърдите й, и…
— Зле ли ти е, Морлънд? Явно не ме слушаш.
Морлънд го погледна и чак сега осъзна, че херцогът говори с него.
— Този мир е твърде изтощителен, Ваша светлост. Една вечер прием, следващата — бал. Ако продължава така, ще трябва да се върна в армията, само и само да намеря малко покой.
Херцог Уелингтън се намръщи. Отговорът на графа не го заблуди дори за миг. Той също бе забелязал жената във виолетова коприна, появила се от зимната градина няколко минути след Морлънд.
Но сега ставаше дума за работа, а не за удоволствия. Той се приведе и сниши глас:
— Амърст твърди, че положението в Китай е по-лошо, отколкото си мислехме. Графът е побеснял, а положението в двора става все по-неустойчиво. Трябва да побързаме. Кажи ми докъде стигна с книгата?
Морлънд сплете пръсти и започна да говори. Гласът му бе напрегнат. Потънали в разговора, двамата мъже не забелязаха красивата Луиза Ландрингам, която се бе прокраднала в сянката на вратата.
17.
Час по-късно Чеси Камърън стоеше в дъното на залата и се усмихваше, насилвайки се да изглежда весела, на някакъв млад офицер в яркочервена парадна униформа.
Скоро обожателите й бяха четирима, после шестима, осмина и тъй нататък.
Лекият й смях плуваше във въздуха, докато я умоляваха да танцува или да приеме чаша ликьор.
От другия край на залата граф Морлънд следеше всяко нейно движение, долавяше всяка извивка на смеха й.
И всичко това се забиваше като остър нож в стомаха му.
Изведнъж търпението му се изчерпа. Той извърна суровото си лице и гордо закрачи сред бляскавата тълпа, без да обръща внимание на никого.
Мекият смях на Чеси го съпроводи но целия път до изхода.
— … Чудесен прием.
— … прекрасна блъсканица, скъпа.
— … как успяваш всеки път да надминеш себе си?
Херцогиня Кранфорд се усмихваше и обикаляше сред гостите, долавяйки откъслечни разговори, като ту подхвърляше някоя дума, ту някой комплимент. А в същото време една част от съзнанието й ловко събираше двойките, които най-добре си подхождат. Но всичко това бе само преструвка. Цялото й внимание бе приковано от нежната красавица, заобиколена от тълпа обожатели, чийто брой растеше с всяка изминала минута.
И, разбира се, от мрачния граф, който не пропускаше нито едно нейно движение, преструвайки се, че изобщо не гледа към нея.
Ах, да бъдеш отново млада, замечтано си помисли херцогинята. Да чувстваш безгрижната радост, първия буен повей на страстта…
И болката. Тя винаги присъстваше, разбира се. Херцогинята пропъди тъгата, породена от някакъв спомен отпреди четиридесет години, когато въздухът бе пропит с аромата на рози…
— … да хапнем заедно… вечеря в десет… — Тя разсеяно се усмихваше на старите си приятели, без да се вслушва в думите им.
Не се и налагаше. Бе ги чувала хиляди пъти. Сега мислеше единствено за мис Камърън, която току-що бе измъкнала една гардения от косите си и със смях я подаваше на някакъв обожател, коленичил в нозете й. Мъжът отказваше да стане, преди да е получил този знак за вниманието й.
Херцогинята чу тихо изтракване и погледна към Тони Морлънд. Една грозна порцеланова фигурка
