стърчеше натрошена на парчета между дългите му пръсти. Той явно не осъзнаваше какво бе направил. А изражението на лицето му бе на човек, готов да убива. Херцогинята въздъхна.
Ах, да си на двадесет и пет и отново влюбена!
И докато наблюдаваше гордата походка, с която Морлънд напусна залата, очите й заблестяха и по устните й заигра многозначителна усмивка.
Поне още един човек бе забелязал внезапното оттегляне на графа… и тя го бе последвала скоро след това.
Сега красивото лице на Луиза Ландрингам се бе свило в кисела гримаса. Тя заглаждаше копринените си поли. Тази нощ я пренебрегнаха непростимо! Нея, всепризнатата красавица вече цели три сезона, която превземаше всички сърца, откакто възрастният й, страдащ от подагра, съпруг й оказа огромната услуга да умре в съня си след един изморителен лов и една още по-изморителна нощ в леглото й.
След което Луиза стана свободна — и много богата жена.
Харчеше парите си умно и с въображение. Купи си много тоалети, всичките копринени, в които да облича кадифеното си тяло, и най-редки индийски парфюми и китайски помади.
Последваха безразсъдни седмици, изпълнени с упояващо сладострастие, през които тя си осигуряваше нов партньор за всяка нощ. А понякога — и повече от един.
Да, забавляваше се много добре. Поне известно време.
Но искаше още.
Искаше този, за когото винаги бе мечтала — Тони Морлънд, единственият, който открито отблъскваше ухажванията й. Който публично я бе направил за посмешище.
Очите й се присвиха и се превърнаха в две блестящи остриета. Тя закрепи по-плътно маската на лицето си и се приведе в сянката на луксозната си карета, която трополеше по улиците на Лондон.
Мъжът до нея бе млад, мускулест и вече силно възбуден.
Тя погали с пръсти разголената му гръд, после плъзна ръката си надолу към слабините му, които се напрегнаха при докосването й.
Далеч по-забавно щеше да бъде, ако е с огромния Уелингтън, разбира се. Той би бил чудесна играчка, с която да се развлича, докато отмъсти на Морлънд. Но Великият мъж бе твърде зает и не се поддаде на очарованието й тази нощ.
Заля я вълна на ярост.
Няма значение. Имаше и други мъже. И много начини да познаеш насладата. Това ще я задоволи, докато Морлънд падне в ръцете й.
Тя тихо, задъхано се засмя.
— Това ти харесва. — Нямаше защо да го пита. Твърдата му мъжественост, която пулсираше в умелите й пръсти, бе достатъчно красноречив отговор.
Разкопча брича му. Бавно. Влудяващо бавно.
Той вече дишаше учестено, на пресекулки. А тя контролираше всяко от докосванията, всеки миг на насладата му.
— Да проверя ли колко ти харесва? Адам ли се казваше? — Името беше без значение, естествено. Сигурно бе фалшиво, както и името, с което тя се бе представила. А и след тази нощ вече никога нямаше да го види.
Партньорът й дрезгаво изръмжа, когато органът на насладата му изскочи и легна в опитните й меки ръце.
— И това ли ти харесва? — Очите на Луиза блестяха като студените диаманти около шията й. Тя бавно го обхвана с пръсти и започна да го масажира с вещи движения. — Или може би това?
Той се гърчеше от страстта на милувките й. Лицето му се кривеше между пристъпите на всепоглъщаща болка и жестока наслада.
Тя едва не прихна при мисълта до каква степен този мъж е уязвим, колко уязвими са всички мъже.
А един ден, и то съвсем скоро, до нея щеше да е Морлънд. Нямаше обаче да я гледа хладно и подигравателно, когато ръцете й го обхванеха по този начин!
Опитните пръсти на Луиза се свиха, когато си го представи. Сърцето й заби лудешки. Да, Морлънд…
Тя се наведе с търсещи, влажни устни.
Партньорът й бе разгорещен, възбуден, тръпнеш в очакване.
Също като нея.
— Кажи ми — заповяда тя с дрезгав глас. — Кажи ми дали ти харесва това, което правя с теб. За какво те кара да си мислиш?
Тя сключи устни около него.
И не чу отговора.
18.
Беше почти три часа, когато каретата на херцогиня Кранфорд върна Чеси на „Дорингтън Стрийт“. Краката я боляха, очите й смъдяха от облаците парфюми и помади, от гледката на шарената тълпа.
Чувстваше се ужасно.
Бе се опитала да не му обръща внимание, да го изхвърли от съзнанието си. Ала когато Морлънд напусна залата, тя го усети, макар че не гледаше към него.
Почувства го дълбоко в утробата си, от студенината, която плъзна по шията и раменете й.
Чеси потръпна, борейки се с желанието, което я завладя, и което я връщаше във времето назад и я превръщаше в някогашното невинно момиченце.
Ала веднага вирна брадичка. Тя вече не бе момиченце и баща й се нуждаеше от помощта й. Не бива да допуска да мисли за нищо друго, да се размеква. Лорд Морлънд бе просто една мечта, която нямаше нищо общо с реалността. В живота на Чеси нямаше място за мъже — още повече за такъв безочлив прелъстител на женски сърна.
Тя сведе очи към тоалетната си масичка, където лежаха гравиран бамбуков гребен, малка сребърна четка и огледалце. Нямаше нито руж, нито червило за устни, нито кутийки за бижута и шишенца с парфюми.
Нямаше и ново писмо от похитителите на баща й.
За миг я обзе слабост. Хвърли се на леглото и свали пантофките си. До слуха й достигна тихо почукване по стъклото на прозореца, след миг звукът се повтори.
Дъжд…
Странно, единственият спомен на Чеси за Лондон бе свързан с дъжда. Нейният баща й бе обяснил, че я е отвел на Изток, когато е била съвсем мъничка, скоро след смъртта на майка й.
Тогава валеше, ден след ден. Седмица след седмица. Ту леко ръмеше, ту се сипеше като тежък, мрачен порой.
Да, Чеси си спомняше английския дъжд и почти нищо друго.
Тя лениво вдигна една разкривена фигурка от леглото си — вехта парцалена кукла с муселинена рокля и бяла престилчица.
Едното око на куклата липсваше, от косата й не бе останало почти нищо, но тя будеше болезнени спомени.
Най-яркият бе за холерата. Беше на шест годинки, когато ужасната болест обхвана Макао, като покосяваше слуги и приятели.
Страшната треска покоси и нея, душеше я суха, раздираща кашлица.
Тогава баща й я люля в прегръдките си цели три дни, докато температурата най-сетне спадна.
Баща й бе всичко за нея — тогава и винаги след това. Понякога й липсваха майчината ласка, майчиният съвет, но тя никога не го показваше — страхуваше се да не нарани този, който правеше и невъзможното, за да бъде за нея и баща, и майка.
Чеси не му казваше и за обидните прозвища, с които й се подиграваха момичетата от мисионерското училище. Наричаха я „мелез“, „дръпната“, думи, които тя не разбираше съвсем добре.
Ала смисълът им бе ясен, както злобата и завистта, с която изричаха тези епитети.
Разбира се, и тя бе англичанка като тях, но това нямаше значение. Тя и баща й бяха „различни“.
