— Опасявам се, че тук грешите, Ваша светлост. Напълно грешите. Много скоро ще напусна Лондон. Но има причини… Неща, които засега ме задържат…
Той изсумтя.
— Хубави приказки, но не вършат работа, така да знаеш. Видях те. Лакеят ми те видя. Това означава, че поне още половин дузина хора са те видели да слизаш по стълбите на къщата на граф Морлънд в съвсем неподходящ час на утрото. Така просто не се прави! Мълвата ще е плъзнала из цял Лондон до пладне.
Лицето на Чеси пребледня, докато херцогът закрачи из неосветената стая.
— Не знам какво му става на проклетия глупак Морлънд след като завзехме Сиудин Родриго… Като че ли всеки момент ще експлодира. Най-добрият войник, когото съм имал, но много вироглав. А сега и това…
— Вината не бе негова, уверявам ви.
— Х-м-м. Той е грубиян и мерзавец.
— Въобще не е вярно. Беше… много внимателен.
— Внимателен ли? Бил е безразсъден и нагъл, изцяло незачитащ…
В очите на Чеси се появи странен блясък.
— Точно обратното. Неговото държане към мен беше и винаги е било безукорно.
Уелингтън извърна глава, за да прикрие беглата усмивка, появила се на устните му.
— В такъв случай не виждам какъв е проблемът, мис Камърън. Омъжете се за него! Омъжете се и го направете щастлив! Тогава може би най-после ще успея да го накарам да поработи и за мен.
Чеси кършеше ръце от отчаяние.
— Не… Не мога.
Херцогът присви очи.
— Ха. Да не би да има нещо общо с онази проклета книга, а? Казвах му, че дяволското нещо ще създаде повече грижи, отколкото си заслужава.
Чеси застина.
— Книга ли? — повтори тя тихо.
— Предполагам, че мога да ти се доверя, тъй като и без това си запозната с обичаите на Изтока. Разбираш ли, Морлънд е обещал да намери една книга, която да даде като подарък на китайския император. Много специална книга. — Той си прочисти гърлото. — Някакъв… еротичен наръчник.
Ръцете на Чеси се впиха в дървената облегалка на стола.
— Тайните изкуства на Жълтия император?
— Точно така. Виждала ли си я? — Тъмните вежди на Уелингтън изненадано се вдигнаха.
Чеси тъжно се изсмя.
— Да. Но беше отдавна. А обстоятелствата са такива, че и аз търся следите на същата книга. Баща ми е отвлечен и тя е откупът, който ми искат за да го освободят.
Докато говореше, в ума й се въртеше само една мисъл. Тони е знаел за книгата, но не й каза и думичка за това. Дали е кроял свои планове за безценния предмет? Да не би да е имал намерението да я използва, за да открие книгата?
Не беше възможно да е така!
Но съмнението, веднъж посято, пусна корени в съзнанието й и не бе лесно да бъде прогонено. Уелингтън свъси тъмните си вежди.
— Джеймс Камърън е отвлечен? Боже Господи, кога се случи това?
Поемайки дълбоко въздух, Чеси му разказа цялата история. Гласът й бе тих, ясен и равен. Само побелелите й, преплетени пръсти, издаваха вътрешната й тревога.
Когато приключи, Уелингтън тихо изруга.
— По дяволите, нещата доста се усложняват, не върви баща ти да умре заради проклетата книга, която Морлънд твърдо е решил да намери. Всичко е дяволски объркано, мис Камърън. Признавам.
Той рязко се извърна. Проницателните му сини очи изучаваха лицето й.
— Няма ли да се омъжиш за него? При никакви обстоятелства?
Чеси поклати глава.
— Ами ако тази история с баща ти бързо се разреши? Това би ли променило решението ти?
Чеси безпомощно разпери ръце.
— Не мога да кажа… Невъзможно е да се надявам…
— Остави аз да се тревожа за надеждата, мила моя. — Херцогът на Уелингтън й хвърли последен, преценяващ поглед, след което се обърна и по своя рязък начин закрачи към вратата. На прага се спря. — Желая ти приятен ден, мис Камърън. Скоро ще ти изпратя отговор. А дотогава… — Той се намръщи, от което чертите на лицето му съвсем се изостриха. — Не напускай къщата без придружител. Нито дори за минута. При никакви обстоятелства, ясно ли ти е?
— Ра… разбира се. — Чеси реши да не разкрива пред херцога своите необичайни способности да се защитава. Тревожеше се за безопасността на баща си, не за своята. — Ще постъпя, както ми наредихте.
Доколкото това съвпада с плановете ми, добави тя мислено.
— Много добре. Моите почитания.
Излезе от стаята като войн, започнал нова кампания. Чеси се зачуди какви ли сложни стратегии гради с острия си, буден ум.
Въпреки всички твърди намерения, в които сам Морлънд се убеждаваше, той не се отби в кабинета си, когато се завърна в дома си. Не повика и Уитби, за да му даде нарежданията си за дузината спешни неща, които изискваха да им обърне внимание.
Вместо това бавно се изкачи по широкото, вито стълбище, което го отведе до спалнята.
Отвори вратата и застана на прага.
Дълго се взира в колосаната бяла възглавница. Ръцете му се свиха в юмруци при мисълта за синьо- черната коса, разпиляна по белия лен.
Раната му пулсираше, но той не й обръщаше внимание. Болката, която го разяждаше, бе от съвсем друг вид.
Припомни си колко пъти бе сънувал Чеси в същото това легло. Припомни си безкрайните тъмни, пълни с горчивина нощи, когато си бе казвал, че трябва да я забрави, че сънищата му никога няма да се сбъднат.
Ръцете му се свиха в юмруци.
Опита се да не мисли за всички останали неща, за които бе мечтал години наред. Блянът му за къща, пълна със смях, навсякъде с ярки цветя и шум на топуркащи детски крачета.
Даде си сметка, че Чеси — засмяна, тъжна, любяща — неизменно е била в центъра на тези бленувания.
Майка на неговите деца.
Ноктите му се забиха в дървената рамка на вратата. Боже, беше прекалено хубаво, за да го помисли дори. Тя никога нямаше да се съгласи. И въпреки това не трябваше ли поне да направи опит да я спечели. Нищо че сърцето й я теглеше към далечния Изток.
Прокара ръка през меденорусата си коса.
Запита се дали винаги дълбоко в подсъзнанието му не се е спотайвала мисълта да я компрометира. Да направи така, че да няма друг изход, освен да бъде винаги с нея. Пое дълбоко въздух, когато се сети, че сега вече може да има дете, заченато в тяхната безразсъдна нощ.
Той се надяваше да е така. Мили Боже, с каква сила копнееше за това. За дете с теменужените очи на Чеси, с прелестната, внезапно появяваща се трапчинка на лявата й буза.
Изруга. Няма смисъл да мисли повече за това. Всички мечти на света не бяха в състояние да превърнат този блян в действителност.
Някой се изкашля зад гърба му.
— Какво има, Уитби?
— Моля за извинение, милорд, но… — Икономът се намръщи. — Долу има едно същество. Доста
