огледалото.
— Преди да замине ли?
— Прислужникът сви рамене.
— Заяви, че не издържа повече живота на „Хаф Мун Стрийт“ и тръгва по пътя на приключенията. Но преди това искал да поговори с вас.
Чеси свъси вежди.
— Едно слабичко момче, нали? С гъста, тъмна коса? Около деветгодишен?
Суидин се почеса по брадата.
— Горе-долу… Но кой…
Чеси бързо тръгна към стълбището.
— Няма значение, Суидин. Ще поговоря с него.
Наетата карета бе спряла в тясната алея.
Чеси се огледа за момчето, което Суидин бе описал, но наоколо нямаше никой. След това забеляза, че вратичката на каретата е леко открехната.
— Джеръми? — Тя широко отвори вратичката и надникна вътре.
В дъното на купето се бе сгушила някаква фигура, почти цялата загърната в нещо като пелерина. Несъмнено е искал да скрие лицето си, докато тайно е напускал къщата на баща си, предположи Чеси.
Но при вида на триъгълната шапка тя вече не изпитваше никакви съмнения.
— Джеръми! Какво правиш тук? Нали нямаш намерение наистина да избягаш?
Фигурата леко се размърда и притисна още по-плътно ръце към гърдите. От движението триъгълната шапка се килна и почти изцяло захлупи лицето.
Чеси се намръщи от яд, че не може да го види по-добре.
— С мен можеш да говориш. Аз искам да ти помогна.
— На него няма да му липсвам — дочу се нисък, приглушен глас.
Чеси си помисли, че вероятно е плакал. Влезе в каретата, като търсеше най-подходящите думи, с които да го предразположи. Трябваше да намери начин и да убеди момчето да се върне у дома.
— Можеш ли… Искаш ли да ми кажеш какво се случи?
Едва различимата в сумрака, плътно обвитата фигура поклати глава.
— Добре, но…
Вратата на каретата се затръшна зад гърба й. Чеси се обърна и успя да мерне кочияша, който бързо мина напред. След секунди, седнал на капрата, той силно шибна конете.
Каретата бързо потегли. Чеси се спусна към вратичката, опита се да превърти дръжката и да я отвори, но разбра, че е заключена от външната страна.
33.
Тя подчини своите действия на инстинкта си.
Облегна се назад и наложи на тялото си да се отпусне и бързо започна да очертава тактиката си за атака. Неприятелят беше дребен, следователно трябваше да удари ниско. В коленете, например.
Защото вече беше сигурна, че това не е Джеръми. Нито пък някои, който й мисли доброто.
Най-вероятно бе един от онези, които бяха отвлекли баща й. Единственият път за бягство бе вратичката откъм неговата страна. Молеше се и тя да не е заключена.
Пръстите на Чеси се свиха. Впрягът се движеше по-бързо. Тя също не биваше да губи време.
Премести се по-близо до сгушената фигура. Нарочно преправи гласа си — леко ядосан и гълчащ, с какъвто човек обикновено мъмри дете.
— Какво правиш, глупчо? Едно бягство с нищо няма да ти помогне. Особено пък с мен. Не бих могла да те придружа в приключенията ти.
С всяка дума тя се приближаваше по-близо до вратата. Още малко и ще достигне…
Погледна строго към загърнатата с пелерината фигура.
— Нареди да спрат каретата веднага! Ако ме оставиш да сляза сега, няма да съобщя на графа за безумния план, който си замислил. Но след малко няма да имам друг избор. Тогава няма да мога…
Все още говореше, когато скочи на крака и с рамо бутна вратата.
Цялата карета се разтресе от силата на удара. Стъклото издрънча; дръжката на вратата заподскача нагоре-надолу.
Но вратата не се отвори.
Обезумяла, Чеси посегна към нея. В същия момент тъмната пелерина се отметна и разкри прегънати колене и мъжки ботуши; лъснати ботуши от великолепна кожа.
Те с трясък стъпиха на пода и едно високо тяло се изправи, като се освободи от огромната пелерина с качулка.
Триъгълната шапка падна на пода.
— Ти!
Едни лазурни очи я гледаха предизвикателно.
— Пусни дръжката, Чеси.
В отговор тя забута по-силно, насилвайки вратата. Впрягът вихрено галопираше и калдъръмът кънтеше от трополенето на колелата.
— По дяволите, искаш да се пребиеш ли? Пусни дръжката ти казвам!
Твърди ръце сграбчиха раменете й и я дръпнаха назад, но Чеси беше добре обучена в самоотбраната, за да бъде повлечена лесно. Насочи обутия си в пантофка крак към глезена му и рязко натисна надолу, без да изпуска дръжката на вратата от ръцете си.
Морлънд изръмжа от болка, а лицето му пребледня.
Чеси си наложи да не се размеква и продължи бясно да тегли вратата.
Изведнъж ключалката поддаде. В следващата секунда вратата зейна отворена. Политайки навън, Чеси успя да се хване за ръба на рамката, а краката й се опряха върху вдигнатата стъпенка.
— Бог ми е свидетел… — Железни пръсти здраво я хванаха за кръста, опитвайки се да я изтеглят обратно, но тя риташе като обезумяла, вкопчила се отчаяно в рамката на отворената врата.
— Чеси, престани!
Едва го чу. Цялото й внимание бе съсредоточено върху усилието да се освободи от ръцете, които се опитваха да я издърпат обратно в каретата.
Карета профуча през някаква неравност на пътя и почти изхвърли Чеси във въздуха. Пръстите й тръпнеха и пареха от болка, докато тя напрягаше сили да се задържи.
Изплашен вик се изтръгна от кочияша, който се обърна назад и видя как Чеси е увиснала на вратата.
— Срещу нас идва файтон, милорд!
Едва тогава Чеси съзря пощенската кола, която се накланяше ту на една страна, ту на друга, докато бързо се приближаваше към тях. Делеше ги само тесен участък, през който можеха да се разминат само на сантиметри.
Лицето на Чеси пребледня. Вик се надигна в гърлото й, докато огромната кола насреща вдигаше прах и се приближаваше със страшна скорост.
— Чеси! Спри да се дърпаш, дявол да те вземе! — Тони се вкопчи редом с нея в рамката на вратата, а твърдата му ръка се спусна на кръста й. В следващия миг пръстите й не издържаха и тя изпусна подскачащата врата. Вятър профуча покрай нея и върху лицето й се посипаха песъчинки. Ушите й заглъхнаха, гърлото й се сгърчи от страх, сякаш го бяха залели с киселина.
Едно рязко дръпване я събори на пода на каретата. Две силни ръце я задържаха прикована там в момента, когато вратата се отметна и се удари странично във файтона.
В следващия миг пощенският файтон профуча покрай тях и във въздуха се разхвърчаха искри от докосването на колелата.
Лицето на Чеси стана бяло като платно, когато видя почти до себе си ужасените пътници от
