файтона.
После двете карети се разминаха и през зейналата врата се заредиха само спретнати къщи и пешеходци.
— Мили Боже… — Тръпки я побиха, когато осъзна, че на косъм е избягнала опасността да бъде размазана от връхлитащата срещу тях кола.
Силно стисна очи. Пръстите й се вкопчиха в килимчето, което покриваше пода на каретата.
Какъв ужасен начин да умреш. С мъка си поемаше въздух, тялото й бе вледенено. Тони я обърна и я затисна под себе си.
— Луда ли си? — попита той. — Можеше да загинеш!
Не получи отговор. Лицето му се размаза пред очите й и единственото, което виждаше, беше техният студен блясък и свирепо стиснатите устни.
Ръцете му стегнаха раменете й. Усети напрегнатото му тяло до своето.
А след това светлината и звуците се стопиха, докато устните му, гневни и наказващи, се впиха в нейните.
— Проклето, малко глупаче — изръмжа той. — Знаеш ли, че беше на косъм от смъртта?
Думите сякаш се удариха в лицето й, в пламналите й бузи, в трескавите очи.
— Вече чувах писъците ти, докато колелата те размазват.
Чеси се опита да не обръща внимание на отчаяната му тревога, на силата на ръцете му, на устните му. Но това, че той се тревожеше за нея я замая, обзе я странен копнеж, който сякаш изцеди и последните й сили. Усети как желанието я завладява.
— Не помислих… Не си дадох сметка…
А след това някак от само себе си ръцете й се вдигнаха към врата му, докоснаха раменете му. Настръхна от топлината му и завладялото я желание.
— Кога най-сетне ще разбереш, че не си сама? Че не трябва сама да водиш всички битки?
Думите я заляха като тъмна, изгаряща вълна. Потръпна, когато той се наведе и погали с език ъгълчетата на устата й.
— О, Господи, недей… Недей пак…
Той сякаш не я чу. Бедрата му, твърди и напрегнати, бяха до нейните; с пръсти ровеше в разрошената й коса.
— Какъв глупак съм! Не виждаш ли, че дори сега не мога да овладея копнежа си по теб? Ами ако те бях загубил? Ами ако се бяхме загубили един друг! И за какво? За няколко гневни изблици на гордост и упорито желание за независимост.
Той впи устни в нейните. Едва потисна стона, който се надигаше в гърлото му. Плъзна език — влажен, твърд и копнеещ — по треперещата й уста.
— Омъжи се за мен, Чеси. Роди ми деца. Позволи ми да те направя неимоверно, влудяващо щастлива. — Думите му я опияняваха — нежни и същевременно тежки като кувертюрата върху леглото му. — Заклевам се, че ще те направя щастлива. Няма да съжаляваш нито за миг.
Заслепяваща сладост. Всеобхватно желание. И най-лошото — копнеж. Зараждаше се дълбоко вътре в нея и продължаваше към вечността.
Ала Чеси знаеше, че не трябва да се поддава. Не сега, когато най-важното беше да е силна, последователна и находчива. Не и сега, когато Триадата щеше да го убие, ако остане с него. Може би някой ден…
Отхвърли подобна надежда, защото знаеше, че тя само ще я разнежи още повече.
— С-с-спри. Не… Не мога…
Той се отдръпна. Очите му бяха пълни с копнеж и горчивина.
— По дяволите, Чеси. Кога ще започнеш да ми се доверяваш? И на себе си ли не вярваш?
Възраженията замряха в гърлото й. Да вярва на себе си? Кое му даваше право да…
Изведнъж разбра, че той е прав. Тя не вярваше на себе си. Защото жаждата й бе така силна, както и неговата, и тя знаеше, че ако й се отдаде сега, никога няма да успее да се освободи. Само след една единствена нощ той бе разбил защитата й на парченца, бе срутил всички стени, които бе изграждала десет години.
Честността се бореше с инстинкта за самосъхранение. Не, не можеше да му се довери, след като не вярваше на себе си, когато той бе наблизо.
— Не… Нека не говорим за това. — Дърпаше се отчаяно от ръцете му, мъчеше се да се освободи.
Но мястото на пода бе тясно и нейните движения само приближиха бедрата му до нейните. Кракът й се заби в ребрата му.
Лицето му застина. Усети го да потреперва.
— О, Тони… Съжалявам.
Той се отдръпна от нея, очите му бяха сурови.
— Няма нужда да се извиняваш, уверявам те. Ако съм объркан, вината е моя, не твоя.
Лицето му бе напрегнато. Изправи се и бавно се отпусна върху възглавничките в дъното на каретата.
На Чеси й стана студено, ледено студено. Повдигна ръка.
— Тони, не исках…
Но лицето му бе отчуждено. Той обърна глава и загледа навън.
— Разбира се, че не си искала. Моите недостатъци едва ли са твоя грижа. Няма защо повече да говорим за това.
Пребледня. Чеси осъзнаваше как между тях зейва огромна пропаст. Видя как той се затваря зад великолепната, лъскава фасада, която не позволяваше на останалия свят да заподозре неговата тъга.
Но Чеси не се заблуди. Защото познаваше тези прегради прекалено добре, за да не ги различи.
В този момент Морлънд се извърна от прозореца. Пръстите му несъзнателно стискаха перваза.
— Ще ви запитам за последен път, мис Камърън. Ще ми окажете ли високата чест да станете моя съпруга?
Очите на Чеси бяха като огромни виолетови езера. Бореше се да издържи.
— Не… Няма…
Пръстите на Морлънд се впиха в перденцето, разкъсвайки тънкия муселин.
— Добре. Изрази се безкрайно ясно. — Той извърна каменното си лице.
Сълзи изгаряха очите на Чеси. Решителният му глас бе цяло мъчение. Е, може би сега щеше да я пусне да си отиде…
Бавно започна да се премества по седалката към вратата.
Морлънд се обърна. В ръката си държеше пистолет, който студено се отразяваше на светлината, проникваща през скъсаното перденце.
— Съветвам те да не го правиш, скъпа. Ще стрелям, предупреждавам те. По-добре да ти счупя ръката, отколкото да лежиш премазана на пътя.
Чеси се вторачи в студения метал.
— Хайде сега — поспи. Има няколко часа до зазоряване.
Чеси се загърна в дрехата си, скована от ярост и безсилие. Да заспи беше последното нещо, което бе в състояние да направи.
И независимо от леденото мълчание на Тони, знаеше че той също не би могъл да заспи.
Чеси обаче заспа. Някъде на зазоряване едно силно друсване на каретата я събуди. Очите й светкавично се отвориха, но тя остана неподвижна, докато сърцето й лудо биеше в хладната, сива светлина на утрото.
Потрепери, когато върху й връхлетя порив на вятъра. Нещо грубо ожули бузата й.
Пелерината му. Усети твърдата яка — беше я завил през нощта.
Долови слабия мирис на кожа и лимонов сапун. Сладкият дъх на бренди.
Ароматите накараха тялото й да застине.
