бонбони?
— Никога — призна Иаред. — Смятам обаче да пробвам.
— Храбрец сте значи — похвали го продавачката и му подаде едно пликче. Иаред го взе, докато продавачката регистрираше покупката (като войник от КОС, Иаред не беше длъжен да плаща за нея: всичко, което доставяше удоволствие на храбреците от армията, беше безплатно, включително желираните бонбони), но търговците си водеха стриктни записки, тъй като след това предоставяха сметките на Колониалните отбранителни сили. Капитализмът си бе проправил път в космоса и се справяше доста добре.
Иаред извади две бонбончета и ги лапна, строши с кътници твърдата им обвивка и засмука ароматния пълнеж. Примижа. Бяха точно такива, каквито ги помнеше. Лапна цяла шепа.
— Как са? — попита продавачката развеселено.
— Чудесни са — изфъфли Иаред с пълна уста. — Идеални.
— Ще кажа на мъжа ми, че има попълнение в отбора.
— Двама сме — отвърна Иаред. — Дъщеря ми също ги харесва.
— Е, чудесно — засмя се продавачката, но Иаред вече се бе отдалечил, унесен в мисли. След десетина крачки бръкна в пликчето за още бонбони… и замря неподвижно.
„Дъщеря ми?“, помисли си и изведнъж го завладя необяснима мъка. Призля му, той се задави, наведе се и повърна. В паметта му изникна едно име.
„Зоя — помисли си Иаред. — Дъщеря ми е Зоя. Мъртвата ми дъщеричка“.
Някой го хвана за рамото. Иаред подскочи, едва не се подхлъзна върху повърнатото и изпусна кесийката с бонбони. Вдигна глава и видя, че пред него стои жена от Колониалните отбранителни сили. Гледаше го някак странно, после изведнъж в главата му отекна бръмчащ звук, като човешки глас, но ускорен десетократно. Това се повтори няколко пъти, сякаш някой пляскаше с ръце в главата му.
— Какво? — извика Иаред на жената.
— Дирак — каза тя. — Успокой се. Какво ти е?
Внезапно го завладя необясним страх. Той се обърна и побягна.
Джейн Сейгън го проследи с поглед, после сведе глава към повърнатото и разхвърляните бонбони. Обърна се, отиде до щанда за сладкиши и попита продавачката:
— Какво стана?
— Ами значи той дойде и си купи черни желирани бонбони — отвърна продавачката. — Много ги обичал. Налапа цяла шепа. И после си тръгна… и повърна.
— Нещо друго? — попита Сейгън.
— Нищо — отвърна продавачката. — Е, побъбрихме си. Аз му казах, че мъжът ми много ги харесва тия бонбони, той каза, че и дъщеря му ги харесвала. Нищо друго.
— Дъщеря му?
— Да де. Така каза.
Сейгън огледа улицата. От Дирак нямаше и следа. Тя въздъхна и отвори пряка линия до генерал Сцилард.
Иаред влезе в станционния асансьор, натисна бутона за нивото с лабораторията и едва сега забеляза, че ръката му е зелена. Дръпна я с такава сила, че я удари в стената на кабината. Другите в асансьора го изгледаха със странни, дори навъсени погледи и той едва сега осъзна, че е блъснал с лакът една жена, и каза високо:
— Извинете.
Жената изсумтя нещо и втренчи поглед право пред себе си. Иаред направи същото и видя размазаното си зелено отражение в полираната метална стена. Вече бе толкова изплашен, че едничкото, за което се молеше, бе да не се напикае в пълния с непознати асансьор. За момента социалните условности надделяха над ужаса от обърканата му идентичност.
Ако в този момент трябваше да отговори кой е, едва ли щеше да може. Но във всекидневието хората не си задават подобни въпроси. Иаред знаеше, че зеленият цвят на кожата му не е нормален, че лабораторията му се намира три етажа по-долу и че дъщеря му Зоя е мъртва.
Асансьорът спря на неговия етаж и той излезе в широкия коридор. На това ниво нямаше магазини и сладкарски щандове, то бе предназначено за Отдела за научни разработки. На всеки стотина крачки от двете страни имаше войници, които следяха всичко, което ставаше тук. Вратите към коридорите бяха оборудвани с биометрични и МозКом-скенери, които проверяваха посетителите от разстояние. Ако някой от скенерите засечеше чужд човек, щяха да го спрат още преди да е влязъл в коридора.
Иаред знаеше, че разполага със свободен достъп до повечето от страничните коридори, и същевременно се чудеше как е възможно човек със зелено тяло да се разхожда тук необезпокояван. Тръгна с привидно забързана походка към лабораторията. Може би докато стигне дотам, ще се досети какво трябва да прави. Ала изведнъж осъзна, че всички войници са се обърнали към него и го гледат.
„По дяволите!“ — изруга Иаред наум. До входа за неговия коридор имаше по-малко от петдесетина крачки. Той хукна нататък и се изненада от бързината, с която функционираше тялото му. Войникът на пост при входа смъкна от рамо пушката си, но докато я вдигне, Иаред вече беше до него. Блъсна го грубо — и войникът се удари в стената и се свлече до нея. Иаред го прескочи и хукна към вратата на лабораторията. Изведнъж над главата му завиха сирени и аварийните врати се хлопнаха — Иаред едва успя да се шмугне покрай тази, която щеше да отреже пътя му до целта. Стигна входа на лабораторията и натисна. Вътре завари един от техниците и някакъв ррей. Иаред бе поразен от това, че в лабораторията има чуждоземец, а заедно с объркването дойде и страхът, че може би ще го заловят да върши нещо незаконно и подлежащо на наказание. Умът му заработи трескаво, търсеше някакво обяснение за случващото се, но безуспешно.
Рреят извърна глава, заобиколи масата, зад която стоеше, и се приближи към Иаред.
— Ти си онзи, нали? — попита на странен, но съвсем разбираем английски.
— Кой? — отвърна с въпрос Иаред.
— Войникът, когото създадоха, за да поставят клопка на предателя. Но не успяха.
— Не те разбирам — рече Иаред. — Това е моята лаборатория. Ти кой си?
Рреят завъртя глава.
— А може би в края на краищата са успели — каза и се посочи. — Аз съм Кайнен. Учен и затворник. Вече знаеш кой съм. Но знаеш ли
Иаред понечи да отвърне, но изведнъж осъзна, че отговорът му убягва. Стоеше, мърдаше беззвучно уста и не знаеше какво да каже. След секунди вратата се отвори. Жената, която прекрачи прага, вдигна пистолет и го простреля в главата.
::Първи въпрос:: — заговори генерал Сцилард. Иаред лежеше в лазарета на станция Феникс, където се възстановяваше от зашеметяващия изстрел. Охраняваха го двама войници и Джейн Сейгън, която се бе облегнала на стената. — ::Кой си ти?::
::Редник Иаред Дирак:: — докладва Дирак. Не попита кой е генерал Сцилард, МозКомът го бе идентифицирал още щом влезе в помещението. Същото трябваше да е направил и МозКомът на генерала, така че въпросът му беше излишен. — ::Разпределен съм на „Хвърчило“. Моят командващ офицер е лейтенант Сейгън, която присъства.::
::Втори въпрос:: — продължи Сцилард. — ::Знаеш ли кой е Чарлз Ботин?::
::Не, сър:: — рече Иаред. — ::Трябва ли?::
::Вероятно, като се има предвид, че те открихме точно в неговата лаборатория. Така си казал и на онзи ррей. Което подсказва, че си се мислел за Ботин — поне в онзи момент. Лейтенант Сейгън ми докладва, че не си реагирал на името си, когато те е повикала.::
::Сега си спомням, че не знаех кой съм:: — призна Иаред. — ::Но не помня да съм се мислел за някой друг.::
::Но си открил точно лабораторията на Ботин, без да си ходил там преди това:: — посочи Сцилард. — ::Вече проверихме, че не си се ориентирал чрез своя МозКом, за да я намериш.::
::Не мога да дам никакво обяснение:: — отвърна Иаред. — ::Споменът за нея просто изникна в главата ми.:: — Видя, че Сцилард и Сейгън се споглеждат.
