Пред майката стоят три задачи: да пази бебето, да покаже на детето, че няма да му позволи да даде воля на своите неприязнени чувства, и да го успокои, като го увери, че го обича. Когато майката го види да се приближава намръщено към бебето с „оръжие“ в ръка, тя трябва да скочи, да го хване и да му каже, че няма да му позволи да удари бебето. (Когато успее в своята жестокост, детето вътрешно се чувствува виновно и разстроено.) Но от време на време майката може да го спира с прегръдка и да казва: „Знам как се чувствуваш понякога Джони. Ти искаш да няма бебе, за което мама да се грижи. Но не се тревожи, мама те обича, както и преди“. Ако то разбере, че в такъв момент майката разбира гневните му чувства (но не и действия) и все пак го обича, това е най-доброто доказателство, че то не трябва да се тревожи.
Естествено е за майката на детето, което разпилява пепел по килима, да бъде раздразнена и ядосана и тя сигурно ще му се скара. Но ако тя разбере, че детето е направило това от дълбоко чувство на отчаяние и горчивина, по-късно тя може да го успокои и да помисли какво е сторила, което детето не е могло да понесе.
Много чувствителното и затворено дете, което става унило от ревност, се нуждае от нежност, от успокоение и от предразполагане много повече, отколкото едно дете, което дава изблик на чувствата си, като извършва насилие. Ако детето не смее да изрази явно това, което го тревожи, може да бъде полезно майката да му каже: „Зная, че понякога се сърдиш на бебето, а и на мене, защото се грижа за него“, и т. н. Ако след време това не даде резултат, майката може би ще трябва да вземе временна помощничка за гледане на бебето, дори и преди това да е считала, че няма възможност за това. Ако това помогне и възвърне жизнерадостта на детето, то ще компенсира с лихва изразходваните материални средства.
Фиг 22. Ревнивото дете трябва да се ограничава, но то също има нужда от успокояване
Заслужава да се консултирате с детски психиатър за едно Дете, което е затаило ревността си и вътрешно страда, независимо дали в резултат именно на това детето е унило или всецяло обзето от мисли за бебето. Психиатърът може да помогне на детето да осъзнае какво го измъчва и да се освободи от него.
Ако ревността се прояви силно едва след като бебето започне Да му взема играчките, може да помогне отделянето на детето в отделна стая, където и то, и играчките му са в безопасност. Ако това е невъзможно, тогава бащата или някой дърводелец Може да му направи голям сандък или долап за неговите неща, и то с голям катинар. Това не само предпазва играчките на детето, но фактът, че то има свой ключ в джоба си и истинска ключалка, създава у него чувство за значимост.
Трябва ли да заставяте детето да поделя играчките си с бебето? В никакъв случай. Ако предложите на детето да даде на бебето някои от по-старите си играчки, които му се струват вече „бебешки“, това може да му хареса и по този начин да се поощри неговата щедрост. Но съзнателната щедрост изхожда от самия човек и затова човек трябва преди всичко да се чувствува в безопасност и да обича хората. Насилването на детето да поделя своята собственост, когато то се чувствува застрашено и е овладяно от егоизъм, засилва тези черти и ги прави по-трайни.
Общо взето, ревността към бебето е най-силна у детето във възрастта под 5 години, защото тогава то е много по-зависимо от родителите си и има много по-малко интереси извън семейния кръг. Детето на 6 години и по-късно малко се отдалечава от родителите и си изгражда свое положение всред приятелите. Това, че е изместено от центъра на вниманието в къщи, не го боли толкова, но би било погрешно да се смята, че у по-голямото дете не съществува ревност. То също се нуждае от внимание и от явно изразяване на майчината любов, особено в началото. Необикновено чувствителното дете или детето, което не е намерило мястото си във външния свят, може да се нуждае от закрила, както и малкото дете. Даже и подрастващото момиче със своя растящ стремеж да стане жена може несъзнателно да завижда на майка си заради новото бебе.
Искам да направя едно предупреждение, което може да изглежда противоречиво. Старателните родители понякога така се тревожат от ревността и толкова упорито се стремят да я предотвратяват, че в това си желание те карат по-голямото дете да се чувствува по-застрашено. Те могат да стигнат стадия, когато се чувствуват виновни, че имат ново бебе, да се засрамят, ако ги забележат, че му обръщат внимание, и да се престарават да задоволяват по-голямото. Ако детето разбере, че родителите му се чувствуват неловко и се оправдават пред него, то също се чувствува неудобно. Това засилва подозрението му, че има нещо „нечисто“ в цялата работа и то става по-лошо към бебето и към родителите си. С други Думи, родителите трябва да бъдат тактични към по-голямото дете, но не трябва да се безпокоят или да се извиняват.
490. Не се ли нуждае и бебето от известно внимание. Досега говорихме изключително за ревността на по-голямото дете към бебето и даже говорихме, че понякога бебето трябва да се пренебрегва заради по- голямото. Бебето също се нуждае от внимание и любов. Но през първите дни и седмици то спи 1/4 от времето и малко са минутите през деня, когато то е в състояние да възприема ласките. Това съвпада с нуждите на по-голямото дете, което именно през първите дни и месеци се нуждае от допълнително внимание и любов. Ако още от началото се постъпва тактично, детето постепенно свиква с бебето и престава да се тревожи, че ще загуби любовта на родителите си. Когато бебето вече се нуждае от цялото внимание на семейството, детето трябва да се чувствува достатъчно сигурно, за да позволи това.
491. Ревност между по-големите деца има почти винаги и ако не е силна, тя обикновено помага на децата да станат по-толерантни, независими и великодушни.
Общо взето, колкото по-добре се разбират родителите с децата си, толкова по-малко ревност има между децата. Когато всяко дете е задоволено от любовта, която получава, то има по-малко основания да завижда на родителското внимание към своите братя и сестри.
Основното нещо, което кара детето да се чувствува сигурно в семейството, е чувството, че родителите го обичат и го прие мат такова, каквото е, момче или момиче, умно или глупаво, красиво или не. То усеща, когато те открито или мислено го сравняват с братята и сестрите му, вътрешно се чувствува нещастно и изпитва неприязън към другите деца и към родителите си.
Една обезпокоена майка, която се старае да бъде напълно справедлива към ревнивите си момчета, казва: „Джеки, ето ти една малка червена пожарна кола. Тони, ето и за тебе съвършено същата кола“. Но всяко дете, вместо да бъде доволно, подозрително разглежда и двете играчки, за да види дали няма някоя разлика. Репликите на майката са обърнали внимание на тяхното съперничество. Тя като че ли е казала: „Купих ти това, за да не се оплакваш, че предпочитам брат ти“, вместо да каже: „Купих ти това — защото знам, че ще ти хареса“. Колкото по-малко положителни или отрицателни сравнения правите между братя и сестри, толкова по-добре. Ако кажете на детето: „Защо не можеш да бъдеш учтив като сестра си“, това събужда у него неприязън към сестра му, към майка му и към самата мисъл за учтивост.
Ако кажете на младото момиче: „Не се тревожи, че не ходиш по срещи като Барбара. Ти си много по- умна от нея и това има по-голямо значение“, това не помага на чувствата й.
По-добре е, когато майката не се намесва в скарванията между деца, които могат сами да се оправят. Когато тя обвини едното дете, това го кара да чувствува по-голяма ревност. В по-голяма или по-малка степен децата се карат поради своята ревност, защото всяко би искало да бъде предпочитано от родителите. Когато родителите винаги са готови да вземат нечия страна, в смисъл да определят кой е крив и кой е прав, това насърчава децата скоро да се скарат отново. Всяко поотделно се надява да спечели предпочитанието на родителите си и да види как те се карат на другото. Ако майката трябва да разтърве децата, да предотврати явна несправедливост, да въдвори тишина заради собственото си спокойствие, по- добре е да поиска да се сложи край на враждуването, да откаже да изслуша обясненията и да каже, че не се интересува кой е прав и кой е виновен (освен ако е съвсем ясно у кого е вината), да започне да се занимава с нещо друго, което трябва да прави, и да не обръща внимание на станалото. В някои случаи тя може спокойно, но твърдо да предложи компромис, в други случаи да насочи децата към ново занимание.
ДВЕГОДИШНОТО ДЕТЕ
КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ТО
492. Двегодишното дете се учи чрез подражание. В кабинета на лекаря то съвсем сериозно поставя
