— Глупаво е, разбира се — каза той, — но искам да хвърлиш едно око на това.
Той ми подаде една снимка. Беше студийна снимка. Отлично сложена двадесет и пет годишна девойка, Облечена в странна рокля в гръцки стил се облягаше лениво на изкуствена колона, а на устните й играеше лека усмивка.
— Коя е тази?
— Регистрирана е в полицейския участък като певица в нощен клуб. Прекрасна външност, но слаби гласови данни, така че не е направила кариера. Агентът й едва успял да й намери ангажимент. Казва, че тя се е занимавала предимно с това да измъква пари от постоянните посетители в местата, в които е работила, и се е справяла доста добре. На шестнайсет години е останала сираче и живеела с брат си, който е инвалид, в Де Мойн. Братът получавал инвалидна пенсия за участието си във Втората световна война и е имал малък магазин на крайбрежния булевард. Именно той изпратил пари за погребението.
Пат ми хвърли още веднъж дълъг поглед.
— Свържи тази история с другите две и си помисли какво се получава.
— Някой много харесва красиви тела — казах аз.
— Тук има и още нещо.
— Какво именно?
— Това момиче е познавало Грета Сървис — каза Пат. — Някога са работили известно време заедно като модели в една и съща агенция и са позирали горе-долу в един и същ стил. Фил Силвестър ги е снимал за рекламната брошура.
— Търсите ли я?
— В пет щата — той помълча и косо ме погледна. — Тук-там пътищата ни се пресякоха с твоите, но ти с нищо не успя да ни помогнеш. А при теб как е?
— Не е по-добре.
— Хари Сървис също не иска да говори.
— Пратете го в пандиза — казах аз.
— Престани да се правиш на глупак, Майк. Той спомена за някакво писмо без пощенска марка. На лентата това е записано.
— Нищо не ми е казвал.
— Укриването на информация се наказва от закона, приятел.
— Каква информация? Това, с което разполагам, е само частна информация. Аз работя за Хари, нали не си забравил?
— По дяволите! — лицето на Пат прие стоманен израз. — Нямам намерение да те притискам, Майк. Всичко, от което имам нужда сега, е твоето мнение. Как мислиш, между тези жени има ли някаква връзка?
Направих знак на Ед и той донесе още една чаша. Изпих половината, преди да отговоря.
— Чуй ме, Пат… имаме три момичета с еднаква професия. Много е възможно да са се познавали помежду си. Това е дяволски тесен кръг от хора, така че е напълно възможно те да са се познавали, защото не един път са имали контакти помежду си по един или друг начин. Да допуснем, че е било така. Две от тях са мъртви, едната е изчезнала.
— Нищо не каза за четвъртата.
— В дадения момент това са само догадки. Провери си статистиката и ще видиш колко хора загиват ежедневно.
— Мислиш, че и Грета Сървис отдавна не е между живите?
— Не, не мисля. Един неин приятел съвсем наскоро я е видял недалеч оттук.
— Майк, това са били момичета от рекламни агенции, без роднини и не много обезпечени. Всяка от тях би се съгласила на много неща за добри пари.
— Но ние с теб знаем доста за тези неща. Имаш предвид някой, подобен на Джак Изкормвача, нали?
— Напълно е възможно. И ето кое е интересното в тази работа: нито едно от момичетата не е било подложено на сексуално насилие преди смъртта си.
— Ако това е работа на един и същ човек, трябва да признаем, че работи много чисто. Между другото, кажи ми… Ти самият навярно си мислил по този въпрос, защо трябва да се отива толкова далеч, че да отравят Постън с някаква си екзотична отрова? Й по какъв начин са я набавили, щом е толкова трудно. Това някак не се връзва с общата картина.
— Но все пак има някаква картина! — настояваше Пат.
— Разбира се, ако разгледаме всичко под такъв ъгъл.
Пат извърна глава и ме погледна право в очите.
— Което води именно до теб, приятелю.
— Значи все пак си решил да ме мачкаш?
— Съвсем не. Може би по-късно ще направя точно това, но сега ме интересува само едно нещо. Тази работа с Орсло Бухер. Всичко ли в действителност е било така, както го разказваш?
— Интересна работа. Хай също ме попита за това.
— И какво му отговори?
— Същото.
Пат хвърли на бара своя дял от сумата за обяда.
— Внимавай, Майк, не отивай твърде далеч. В този свят нищо не е само за себе си. Двамата с теб сме изиграли доста игри. Нека не се разделяме и този път. Зная какво си намислил, затова засега съм на твоя страна, но не забравяй, че там, по върховете, има хора, които искат главата ти. Ако се спънеш, и аз мога да полетя, така че бъди нащрек.
— Точно това правя с всичка сила.
— И още нещо. Само за мен. Не за протокола. Цялата тази история с Орсло Бухер… всичко ли наистина е така, както казваш?
Поклатих глава.
— Не.
— Даваш ли си сметка какво правиш?
— Доста често ми напомнят за това — отвърнах аз.
Районът, в който е живял Орсло Бухер, не беше нов за мен. Той граничеше с района на онези коптори, които бяха предназначени за настаняване на наемателите от кварталите, където започваха реконструкции. Върху всичко лежеше печатът на унинието, който витаеше над сградите подобно на лондонска мъгла. По опънатите между сградите въжета се ветрееше прано бельо, обитателите на жилищата се отличаваха с неприкрита враждебност. Целият този квартал съществуваше благодарение на дотациите от градската управа, но баровете бяха претъпкани, а тротоарите — задръстени от разнебитени коли.
Преди две години тук заловихме една банда, която търгуваше сър спиртни напитки собствено производство, в резултат на което на един купон умряха от отравяне петнадесет души наведнъж. Някой тук сигурно все още помни колко много пари пръснах, събирайки фактите.
Ченгетата нямаше да могат да открият почти нищо, дори и ако хванеха всичките си информатори, но когато местните жители виждаха зелените хартийки, а и след като знаеха, че нямаше да пиша официален рапорт, веднага развързваха езиците си.
Макс Хюгес работеше като нощен барман в Севиля, мръсна закусвалня на ъгъла. Той току-що беше застъпил на смяна и когато влязох, точно бършеше с мръсен парцал плота на бара. Като ми хвърли един поглед, от който си пролича, че ме е познал, Макс, без да чака молбата ми, постави отпреде ми чаша бира и ми върна рестото от двайсетачката, която хвърлих на бара.
— Орсло Бухер — казах аз, като му показах една десетдоларова хартийка, която веднага потъна в ръката му.
Той се наведе напред и се подиря с две ръце на бара.
— Ти ли го пречука? Кимнах.
— Така си и мислех. По дяволите, той сам си го изпроси.
— Защо?
