Няколко минути Хай мълча, после кимна, пъхна остатъка от цигарата в устата си и стана.
— Добре, ще се заема с това — той измъкна от джоба си дебел пакет и го хвърли на масата. — Това са снимките на Грета Сървис, които ми поиска. Останалите ги раздадох на момчетата. Ще си отварят очите и ушите.
— Благодаря ти, Хай.
Той взе шлифера си и тръгна към вратата, но когато стигна до мен, изведнъж спря.
— Кажи ми едно нещо, не за да го запиша, а просто така, за да задоволиш любопитството ми. Онзи, когото си застрелял… всичко това, което разказа, не е истина, нали?
Усмихнах се и поклатих глава.
— Не.
— Боже! — измърмори той и излезе.
Велда затвори вратата и се върна.
— Всичко е доста неясно, нали?
— Все пак имаме някои неща. Може и да не е кой знае какво, но е напълно достатъчно, за да се разтревожи някого.
С няколко думи й предадох подробностите от разговора ми с Хари Сървис и подробности от престрелката в коридора. Лицето й изразяваше тревога.
— Направих справка при съседите на Хелън Постън. Някои от тях успяха да си спомнят и да ми опишат една нейна приятелка, която по всяка вероятност е Грета. Обаче една бабиера се оказа доста наблюдателна и направи куп собствени изводи, но най-главното е, че тя стигна до убеждението, че Хелън Постън е била нещастна и едва е свързвала двата края, докато не се запознала с Грета. От този момент нататък тя започнала да се издокарва и да изчезва някъде през уикендите. Грета имала кола, не можа да ми каже каква марка, и всеки петък двете с Хелън заминавали с доста багаж, като понякога се връщали чак в понеделник. Веднъж не се върнала и точно тогава я открили мъртва.
— За първи път чувам, че Грета е имала кола — казах аз.
— Може да я е взимала под наем. Едно момченце ми каза, че била неголяма черна кола, така че е напълно възможно да е била от някоя агенция. Искаш ли да проверя в гаражите, които дават коли под наем?
— Добре… и разбери какви са били показанията на километража. А онова маце — Грета или която и да е — появявало ли се е там след убийството на Постън?
— Очевидно не. След разследването на полицията родителите на Хелън взели нещата й, а след три дни стаята била дадена отново под наем.
— Някой друг питал ли е за нея?
— Доколкото успях да разбера, не. Направих всичко много внимателно, така че можеш да не се безпокоиш, никой не ме позна.
— Много се безпокоя — отговорих аз. — От този момент ще стоим по-далеч от офиса. Ще наемем стая в Картър-Лейланд. Запази ми съседна стая до твоята.
— Брей, момче… — ухили се тя.
Пернах я закачливо и погледнах часовника си. Беше три и половина.
— Да вървим — казах.
Пат беше установил самоличността на човека, който се бе опитал да ме убие. Седяхме в дъното на един бар на чиния сандвичи и бира. Времето за вечеря още не беше дошло, имаше малко посетители и той ми показа рапорта, който беше получил от полицията преди един час.
Чрез своя отдел в Париж Интерпол бяха получили отпечатъците и снимките и незабавно ги бяха препратили в Ню Йорк. Мъжът се казваше Орсло Бухер. Беше алжирски поданик, а освен това дезертьор и дребен престъпник с три присъди. Преди три години беше успял да избяга от затвора и оттогава никой не беше чувал за него. В рапорта се съобщаваше, че не е искал паспорт в нито едната от страните, обслужвани от Интерпол.
— Нелегално влизане — изказах предположение аз.
— Всяка година тук пристигат стотици, хиляди хора, за които дори нямаме понятие. Цели тълпи пристигат през Мексико и от крайбрежието на Залива.
— А защо точно тук, Пат?
— Във Вашингтон мислят, че търсят политическо убежище. В другите страни имат врагове. Е, а легално не могат да влязат заради престъпното си минало.
— А този?
Пат сви рамене и отхапа от сандвича си.
— Кой го знае. Успяхме да открием стаята в Бронкс, която е заемал преди година и половина, препитавал се е със случайно спечелени пари, които явно са му стигали за най-необходимото. Нямал никакви приятели освен някакви типове от съседния бар. Два пъти в седмица си водел проститутка, но не разговарял с нея за нищо. Всичко, което тя си спомня, е, че последния път й платил с банкнота от петдесет долара, а преди това плащал с различни дребни банкноти.
— Банкнотата нова ли е била? — попитах аз.
Той ме разбра какво имам предвид.
— Дори и да е имал повече пари, не успяхме да го установим. Бих казал, че са го наели да те убие, но тогава той би трябвало да има повече пари, а и трябваше да бъде по-добър стрелец. Именно затова твоята история все още изглежда напълно правдива.
Усмихнах се и отпих от бирата.
— Явно е бивш военен и пистолетът му е автоматичен.
— Да, зная, но кой сега тук не е военен? А имайки предвид неговото минало, той би могъл да се снабди с нужните амуниции. Не е толкова трудно да се намери нещо подходящо.
— Между другото, намерихме в стаята му вещи, откраднати при предишния обир, и оръжието, с което е бил извършен обирът.
Кимнах с глава. Пат наистина беше надушил нещо. Да допуснем, че мъжът наистина се е опитвал да се вмъкне в офиса ми, за да извърши грабеж и изобщо не е искал да убива нито мен, нито Велда. Ролята ми се състоеше именно в това, че аз съм открил кражбите и в другите офиси.
— Значи делото е приключено — казах аз.
Пат отпи последна глътка и остави чашата на масата. Той внимателно ме изгледа и беглата извивка върху устните му почти по нищо не приличаше на усмивка.
— Мислиш ли, че… — започна Пат.
Изминаха няколко секунди, преди отново да заговоря.
— Не ме предизвиквай, Пат.
— Снощи извършихме ексхумация на труп. Имам предвид онова момиче, което мислехме, че е загинало при автомобилна катастрофа преди четири месеца. Тялото беше толкова обгоряло, че не беше възможно да се идентифицира, но все пак ние успяхме, като използвахме данните от изследванията на зъбите. Лабораторният анализ показа, че тя е била мъртвопияна, просто напоена с алкохол в пълния смисъл на думата. Никой не би могъл да кара кола в такова състояние, в каквото тя се е намирала, но все пак, отчитайки различната възприемчивост към алкохола от страна на отделните хора, ние допуснахме, че тя все пак е карала колата и е катастрофирала. Беше известно, че е пиела много, но е умеела да го прави. За последен път са я видели жива в Гринуич Вилидж. Казала, че се кани да ходи на някакво парти, и нищо повече. Хората, с които се е срещала и е разговаряла по време на вечерта, имат здраво алиби. Казаха, че изобщо не са учудени от станалото. Тя е пътувала със собствената си кола и това, което е станало, е можело да се очаква.
— Какво те е разтревожило, Пат?
— Експертизата откри увреждания, които обикновено не са характерни за автомобилна катастрофа, даже и при такава като онази. Дори пожарът в колата не може да обясни някои неща.
— Не си много подробен, приятелю.
— Чувал ли си за това дело?
— Престани, Пат!
