— С какво мога да ти помогна, Майк?
— Неотдавна тук е идвал Мич Темпъл… Той се закашля и ме погледна учудено.
— И ти ли се занимаваш с това дело?
— До известна степен. Можеш ли да пазиш тайна?
— Разбира се, не съм дрънкало.
С няколко думи му разказах за срещата си с Мич Темпъл и изказах съмнение, че може да е свързана с делото, по което сега работя. Биф разбра, че му разказвам само част от това, което зная, но то се разбираше от само себе си и той не можеше да ми се обиди. Знаех, че когато си тръгна, щеше да довърши сам цялата картина.
— За съжаление не мога да ти кажа нищо ново. Само това, което казах и на другите. Мич намина и прекара тук известно време, разглеждаше картотеката. Бях зает и не му обърнах внимание. Той нищо не ме пита и нищо не ми обясни.
— Но в неговите репортажи много рядко е имало фотографии.
— Така е. А когато имаше, те бяха топли-топли, направо от мястото на събитието, а не от архивите. После обикновено ги изпращаха на мен.
— В коя секция работи той?
— По дяволите, Майк. Оттук виждам само първия ред от стелажите, така че през цялото време Мич беше извън полезрението ми. Не си ти първият, който ми задава този въпрос. Чувах го само как изважда чекмеджетата и повече нищо.
— Някой идва ли тук, докато той работеше? Биф помисли малко, а после каза:
— Зная къде е бил. Всички кабаретни- и шоу-данни, а също и материалите за Бродуей се намират там, вляво. А Мич стоеше някъде при задната секция, там, където е общата картотека. Но работата е в това, че тези картони са наредени по азбучен ред, съответно на професиите и така нататък. По дяволите, Майк, Ал Кейси, знаеш го, онзи дето пише криминалета, се опита дори да открие по стелажите отпечатъци от пръстите на Мич, но не намери нищо. Не зная къде се е ровил.
Не обърнах никакво внимание на другия старец, който метеше пода, когато изведнъж той каза:
— Съвсем точно зная къде е бил Мич.
Ние веднага се обърнахме и се опулихме срещу него. Той невъзмутимо си метеше. Попитах с пресипнал от вълнение глас:
— Къде?
— На буквите Р — Т. Той, да го вземат дяволите, беше разпилял фишовете и ми се наложи да ги събирам.
— Защо не си казал на никого за това? — попита Биф.
— Ами че никой не ме е питал — измърмори старчето.
Биф ме заведе в дъното, където до тавана се издигаха лавици с папки. Оказа се, че буквите от Р латинско до Т обхващат четирийсет чекмеджета и всяко от тях е натъпкано догоре, а едно такова чекмедже бе дълбоко не по-малко от четири фута.
— Знаеш ли тук колко фотографии има? — попита Биф.
Поклатих глава.
— Поне по сто плика във всяко чекмедже и най-малко по десет фотографии във всеки плик. Няма да ти е лесно, мой човек. Може би ще измислиш нещо?
— Как стигате до горните чекмеджета?
— Имаме стълба.
Направих знак на Биф да ме последва и ние се върнахме при стареца, който точно изхвърляше боклука.
— Когато Мич Темпъл беше тук, използва ли стълбата?
— Да.
Той се изплю в кофата за боклук, захлупи я с капака и излезе.
— Ясно — измърмори Биф. — Никой не го е питал. А сега какво?
— Половината от тези папки се изключват. А над втората половина би могъл да се потруди Ал Кейси, ако намери малко време.
— Не се съмнявам, че ще намери.
— Само че, за бога, не ме забърквайте в тая работа — помолих аз.
Биф ме изгледа учудено.
— Имаш предвид, че идеята трябва да хрумне на мен самия?
— Че не е ли така?
— Да, и преди е било така.
— И отново ще бъде.
Хванах такси на 42-а улица и наредих на шофьора да ме откара до Хакард Билдинг.
Тълпите от чиновниците бяха се изсипали преди повече от четирийсет минути и над града цареше онази нетрайна и лъжлива тишина, която предвещава приближаването на нощта. Качих се на осмия етаж и тръгнах по коридора към офиса си. Звукът от стъпките ми глухо кънтеше в празното фоайе. Държах ключовете си в ръка, но не ги пъхнах в ключалката. На прозореца на вратата беше залепено парче хартия, на което пишеше: „Скоро ще се върна.“ Извадих 45-калибровия си патлак и спуснах предпазителя, като се опитвах да се движа така, че сянката ми да не пада върху вратата. На вратата ми често залепваха бележки, а тази беше напечатана на моята пишеща машина, на моята хартия и, несъмнено, се бе появила от моя офис. Само че работата беше в това, че нито аз, нито Велда никога не бихме я написали. Просто нямахме такъв навик. Смъкнах хартията от вратата. На стъклото вдясно зееше дупка колкото юмрук и бележката беше залепена така, че никой да не може да я забележи и да съобщи долу на портиера.
Дори не се бяха постарали да затворят вратата след себе си. Бравата лесно се поддаде на моя натиск, отворих вратата и влязох вътре. После напипах ключа на лампата, запалих я и затворих вратата с крак.
Някой наистина много старателно се беше ровил из стаята ми. Бяха обърнали всичко с главата надолу и нищо не бяха пропуснали. Чекмеджетата на бюрото и картотеката бяха опустошени, съдържанието им бе внимателно изучено и нахвърляно на купчина. Въпреки че не бяха разпрали седалките на креслата, всяко от тях беше внимателно обърнато, за да се убедят, че по седалките няма шевове. Мебелите бяха разместени, за да се види дали под тях няма нещо скрито.
Беше започнало да става интересно. Някъде там, в дълбините на този мравуняк, наречен град, някой се беше заинтересувал с какво се занимавам.
Седнах зад бюрото си, обърнах се с въртящия стол и се загледах в светлините на Ню Йорк през прозореца.
Възможностите не бяха много. Фактът, че именно аз открих трупа на Максин Дилейни може би да не се е сторил на някого обикновена случайност. Имайки предвид миналото й, тя би могла да бъде замесена в нещо достатъчно компрометиращо, за да стане едно частно разследване опасно за някого, а аз бях по петите й. Или ставаше въпрос за Грета Сървис? Копоите от затвора биха могли да надушат, че Хари се тревожи за сестра си и че се е обърнал към мен. И ако Грета е свързана със затворническата публика, то те, разбира се, няма да останат доволни, че душа наоколо. Освен това и Мич Темпъл. Човек като него напълно би могъл да открие нещо, заради което си е струвало да бъде убит, ако това би запазило нещата в тайна.
Някой е искал да знае докъде съм стигнал. Някой не е знаел, че ми е известно за наличието на нишка, която свързва помежду им тези хора.
Вдигнах телефонната слушалка и позвъних на Велда. След четвъртото позвъняване, след като назовах името си, ми отговориха, че Велда я няма от обяд. Помолих да й предадат да се свърже с мен на известните й телефони и затворих.
Нямаше никакъв смисъл да търся отпечатъци от пръсти. Професионалистите несъмнено бяха работили с ръкавици. Доколкото разбирах, нищо не беше изчезнало, а данните, които Велда беше събрала за мен, би трябвало да се намират в сейфа на Лакланд. Това бе мярка, която непрекъснато ни се налагаше да взимаме.
Тишината винаги е ужасно шумна. Можете да я чуете в джунглата, когато наоколо всичко замира, всичко е твърде тихо и вие със сигурност знаете, че там някъде сред дърветата се е притаил някой с пушка в ръка и ви дебне. Тя звъни в ушите ви, когато в препълнена с хора стая внезапно разговорът спира, щом се