появите на вратата, и вие усещате всеобщата враждебност и повишеното внимание на околните. Именно такава тишина чух, когато излязох в коридора. И преди да успея да чуя писък на папагал или да видя как хукват да бягат маймуни по дърветата, подплашени от взрива, за някакви части от секундата аз успях да се хвърля на земята и да се изтъркалям назад към полуотворената врата, откъдето един младеж с черен костюм стреляше по мен със своя автоматичен пистолет. Но моят 45-ка-либров звяр бе в ръцете ми и опитът на юнака да ме вземе на мушка се оказа неуспешен, защото макар че куршумите му надупчиха пода, отскачайки от стените, аз успях да му направя три дупки в гърдите.
Глава 5
Той лежеше по очи до полуотворената врата. Смъртта го беше настигнала толкова неочаквано, че не беше успяла да изтрие учудения израз от лицето му.
Отворих вратата, натиснах с един пръст ключа на лампата и огледах стаята. Нямаше нищо странно в Хакард Билдинг, нито пък в офисите, които се даваха под наем. Стаята беше мебелирана доста оскъдно — дървено бюро, две кресла и закачалка за дрехи. Всичко беше покрито с дебел слой прах, стъклата на прозорците бяха изпоцапани, по пода имаше петна и безброй следи от преместване на мебели, които ту са били внасяни, ту изнасяни.
Мъжът, когото бях застрелял, се беше приближил до едно от креслата до вратата, така че можеше да чува всеки звук, който идва откъм фоайето. Напълно беше възможно, след като е претършувал офиса ми и не е намерил нищо, да е решил да се пъхне тук и да ме причака. Ако вратата се отваряше на другата страна, гърбът ми щеше да бъде чудесна мишена за пистолета му и преди да съм успял да направя каквото и да било, Пат ще трябваше да ме впише в поредния си статистически отчет, вместо в тефтерчето с адресите.
Претърсих джобовете на убития, намерих шейсет и два долара и малко дребни, гумени ръкавици, каквито можеха да се купят във всеки магазин, и две пластинки за отваряне на ключалки, които просто пъхнах в джоба си. Дрехите му бяха доста стари — костюмът беше купен от магазините за готова конфекция на една голяма търговска верига най-малко преди година, а също и всичко останало. Ако в полицията не знаят нищо за него и ако лабораторията не даде никакви данни, доста трудно щяхме да открием самоличността му. Беше на около петдесет години, слаб, висок около шест фута. Отново се вгледах в лицето му, като се мъчех да запомня резките черти и странния цвят на кожата. Поради настъпилата смърт лицето вече започваше да придобива характерния блед цвят и въпреки това ясно се долавяха чертите, типични за някои европейци или латиноамериканци.
Едно нещо ми беше напълно ясно — това не беше обикновено покушение срещу мен. Тези момчета се специализираха в една тясна област и не се занимаваха със случайни неща. В това нещо са взели участие двама души, макар че може би на този тук са му наредили да си изясни какво зная или да се увери, че не съм разбрал нищо повече.
Но какво съм разбрал, по дяволите!?
Прекрачих тялото и излязох в коридора. Асансьорът все още беше на етажа и никой не се беше появил, за да си изясни защо стрелят в сградата. Това бе стара постройка и беше построена толкова стабилно, че почти всички звуци потъваха в нея и не се чуваше нищо.
Все пак трябваше да предприема нещо. Разбира се, можех да си имам неприятности, но пък това щеше да ме спаси от безкрайните обяснения, и освен това щеше да бъде просто добър изход от ситуацията. Трите съседни офиса бяха заети от някакви дребни търговци, които с пълно основание биха могли да оставят в помещенията нещо ценно. Пробих дупки в стъклата на вратите, после пообработих бравите на стаите и влязох във всяко едно помещение, като се надявах, че са изключили алармените си системи. Навсякъде поразрових малко, за да си личи, че в помещенията е влизал страничен човек. Гумените ръкавици в джоба на убития ще обяснят защо не са оставени отпечатъци. В последния офис имаше златен часовник с гривна, взех го и с чиста съвест го пъхнах в джоба на убития. Той трябваше да послужи като доказателство за това, че е бил извършен грабеж. След това се върнах в своя офис и се обадих на Пат.
В девет и половина вече бяха купили историята ми. Момчето от павилиона за вестници, който се намираше на ъгъла на улицата, си спомни, че е видял как някакъв човек се е качил горе, когато вече всички били напуснали сградата. Точно тогава той затварял. Двама от онези, които наемаха съседните на моя офис помещения, казаха, че имали работа с пари и въпреки че никога не оставяли големи количества в офиса, онези, които не знаели това, можели да се опитат да ги ограбят. Часовникът в джоба беше окончателно потвърждение на моята версия.
Версията ми беше следната: видял съм счупените прозорци, проверил съм как стоят нещата в моя офис, убедил съм се, че някой е влизал там, и съм тръгнал да проверя дали някой не се мотае из етажа. Точно тогава той се опитал да ме пречука.
Собственикът потвърди, че в сградата е пълно с незаключени помещения, така че е напълно възможно, като е чул, че асансьорът се качва, мъжът да се е вмъкнал в една от стаите с надеждата да се скрие. Когато се опитал да се измъкне оттам, той ме е видял и в паниката стрелял по мен.
Аз обаче знаех истината. Той беше дошъл подготвен с двете пластинки, за да отвори ключалката. Когато не е успял да го направи, защото ключалката ми е по-специална, той е счупил стъклото. После с помощта на пластинките лесно е успял да проникне в празната стая и да ме изчака там.
Пат ме откара в управлението и там дадох показания. Не бях успял да свърша, когато в кабинета влезе един от детективите и каза, че самоличността на убития още не е установена, но са установили, че е използвал 38-калибров колт. Разрешителното за пистолета било на името на един бижутер, който преди две години бил ограбен. При грабежа му били отмъкнали и пистолета. В лабораторията не бяха успели да открият никакви следи по дрехите. Единственото, с което разполагаха, беше, че обувките му са купени в Испания, и то вероятно по времето, когато е било купено и всичко останало. Отпечатъците му бяха изпратени във Вашингтон, а снимката му — в Интерпол, в случай че е чужденец.
Пат взе показанията ми, прочете ги и ги хвърли на масата.
— Почти вярвам в цялата тази история — каза той. — По дяволите, почти повярвах в нея.
— Ти си доста недоверчив негодник.
— Налага се, приятел. Именно сега съм склонен да бъда по-недоверчив от всякога. Първо историята с Дилейни, а сега и това.
— Тук поне всичко е ясно.
— Така ли? — меко попита той.
— Никой не иска да ти вземе скалпа?
Той скръсти ръце и се усмихна, но учите му гледаха сериозно.
— А не искат ли твоя скалп, Майк? Отвърнах му с усмивка.
— Няма да им е лесно да го получат.
— Не ме будалкай.
— Освен моите, ти имаш показанията на още петима свидетели. И те говорят за това, че в дадения случай мотивът за извършеното престъпление е грабеж. Откраднатият пистолет, ръкавиците, часовникът, местоположението на трупа, което говори, че той се е скрил преднамерено… Какво още ти трябва?
— Бих могъл да ти изложа напълно различна версия — каза Пат. — Единствената причина да не го направя е изказването на собственика, а то е единственото нещо, което ми се струва безспорно. Той наистина ни уверява, че няколко от офисите са били празни и не са били заключени. Единият от тях се е намирал на твоя етаж, но останалите врати са били заключени.
— Е, добре. Имах късмет, че носех пистолет със себе си. В противен случай трябваше да се заемеш с още едно неразкрито дело.
— И с това не сме свършили още.
— Надявам се, че скоро ще приключите. И аз самият бих искал да разбера що за тип беше онзи.
— Ще разбереш. Мислиш ли, че това би могло да бъде свързано по някакъв начин с делото, с което сега се занимаваш?
Станах, протегнах се, а после нахлупих шапката си.
— Единственото нещо, с което сега се занимавам, е да открия Грета Сървис.
