— Може би ще мога да ти помогна — той порови в чекмеджето на бюрото си, извади някакъв плик и ми го подаде. — Разрешение за свиждане с Хари Сървис. Разговорът ви ще се записва. Може би утре ще получиш призовка от окръжния прокурор да се явиш в съда, така че не изчезвай задълго.
— Благодаря ти, Пат.
— Няма за какво. И на мен ми е интересно. Винаги се питам докъде ще стигнеш, преди да те изритат по задника.
Престоят в затвора оказва терапевтично въздействие върху някои хора. Хари Сървис беше именно от тях. Той беше малко поотслабнал и лицето му беше загубило предишния си враждебен израз, който имаше в съда.
Много се зарадва, когато ме видя. Наистина отначало се учуди много, но той много добре познаваше всички затворнически номера и беше наясно, че и аз ги познавам. Затова в разговора ни нямаше нищо, което би могло да му навреди, след като записаният разговор бъде изслушан от полицията.
— Отдавна ли не си виждал сестра си? — попитах аз.
— Много отдавна. Тя ме тревожи.
— Достатъчно е голяма, за да се грижи сама за себе си.
— Не мога да кажа нищо срещу това. Но се страхувам, защото тя е изпълнена с желание да се погрижи за мен. Помъчих се да я убедя, че ще се опитам да се оправя сам. След всичко това, което се случи, вече ще живея по честен начин. Можете да ми вярвате.
— Е — казах аз, — искаше ми се да те зарадвам с нещо, но не успях да я открия. Напуснала е предишната си квартира. Един от приятелите й я срещнал случайно в центъра на града, но нищо повече. На твое място бих се отказал.
— Не ме разбираш, Майк. Тя е единственият ми близък човек.
— Може би познаваш някой от приятелите й? Той ме погледна многозначително.
— Не познавам никой друг.
— Ясно. Кажи ми как се държеше, когато беше при теб за последен път.
Хари се размърда на стола и се намръщи.
— Ами как да ти кажа… като че ли имаше нещо.
— Какво?
— Не зная как да ти обясня. Не каза нищо. Спомена само, че много скоро нещата ще се наредят, защото има куп пари. Не обърнах много внимание на това, защото тя често ми ги е говорила такива. Но този път не започна да ми обяснява откъде ги е взела. Като че ли всичко това беше голяма тайна. Само че не ми хареса изразът на лицето й. Изглеждаше точно така, както в детските ни години, когато правеше нещо забранено.
— Не спомена ли някой от приятелите си? — попитах аз.
— Да, но не последния път, а преди това — отговори Хари. — Нещо се беше случило, но тя не искаше да ми разкаже. Обаче аз разбрах, че се кани да се включи в играта. Смешно е, но Грета не е от хората, които си намират лесно приятели. Хората, с които обикновено се движеше, винаги са били малко особени.
— Чудаци ли? Хари поклати глава.
— Не, може би не чудаци. Но от онези, нали знаеш, изпадналите, които никой не поглежда. Мисля си, че именно затова те живеят в Гринуич Вилидж.
— Не ми помогна кой знае колко — казах аз.
— Разбирам — кимна Хари. — Единственото, което можах да видя, когато беше тук последния път, бе един плик с печат, който беше в тефтерчето й — той замълча и с показалеца на едната си ръка написа на масата „Бредбъри“. — Запомних го, защото веднъж замалко да забъркам там една каша. Но когато й напомних за това, тя затвори тефтерчето и каза, че това са глупости. Добре виждах, че ме лъже.
— Имаш предвид онова местенце на острова ли?
— Да — той облиза устните си и добави, като че ли току-що си беше спомнил. — И още нещо… пликът беше светлозелен, продълговат, нали знаеш, като пликовете, в които се пращат делови писма.
Погледнах часовника си. Времето за свиждане вече изтичаше.
— Добре, мой човек, ще видя какво мога да направя.
— Наистина ли ще направиш всичко, което можеш, Майк?
— Всичко, което е по силите ми. Хари стана и ме погледна изпитателно.
— И… Майк… не ти се сърдя за това, че ме тикна тук. Сам съм си виновен. Много се радвам, че тогава не те пречуках.
— На теб ти провървя много повече, отколкото на другите — отвърнах аз, но той нищо не беше чул за това, което се бе случило през изминалата нощ, и затова не разбра какво имам предвид.
Като се връщах в града, купих на бензиностанцията вестник и го прегледах. На първите страници имаше репортажи за последните изпитания на атомно оръжие и уверения от страна на ония идиоти от ООН, че ще вземат необходимите мерки. Както винаги, те се опитваха да превърнат Америка в изкупителна жертва. Ядосах се и се изплюх от отвращение и прочетох краткото съобщение за среднощния инцидент, който се беше случил в Хакард Билдинг. Мястото, което бяха отделили на това във вестника, беше толкова нищожно, че в малкото редове нямаше никакви сведения за мен, освен това, че аз съм онзи, който е открил тялото на Дилейни. Само се съобщаваше, че съм се натъкнал на крадеца и съм го застрелял, когато той се опитвал да ме застреля и да избяга.
Самоличността на убития все още не беше установена.
Когато пристигнах в офиса, заварих Велда да пие кафе с Хай Гарднър. Седяха в двата противоположни ъгъла на стаята, като бъбреха оживено, но внимателно избягваха единствената тема, която наистина ги интересуваше. Като че ли атмосферата в стаята бе изпълнена с някакво скрито напрежение, което се излъчваше и от двамата.
Хай извади цигарата от устата си и каза:
— Пак ли си ги забъркал разни?
Закачих шапката си на закачалката.
— За какво става въпрос?
На лицето на Велда се изписа облекчение.
— Би могъл да ми съобщиш къде се пилееш…
— И защо всички вие така сте се загрижили за мен?
— Майк… — той допи кафето си и остави чашата на масата. — Сега Пат се занимава именно с онова дело, в което ти си забъркан. Мислеше, че ние нищо не знаем, нали? Историята, която си измислил, не е лоша, но ние знаем по-добра.
Велда каза:
— Обажда се окръжният прокурор. В понеделник ще трябва да отидеш в съда. Освен това той се интересуваше от разрешителното ти.
— Какво още има?
— Към някои неща и ти имаш отношение. Старият Биф от отдел информация извикал Ал Кейси и заедно преровили трийсет папки, в които се е ровил и Мич онази сутрин. Разгледали снимките, които е гледал Мич, и, дяволите да ме вземат, това се оказа най-странната колекция от всички, които съм виждал досега. От играчи на поло до политици. А сега Кейси мисли, че ти знаеш повече от това, което казваш, и иска да ни обясниш какво все пак е търсел Мич.
— Ами нали Биф каза, че нищо не е намерил.
— По дяволите, Майк, той е можел просто да пъхне в джоба си онова, което е търсел, и точка.
— Защо? Ако са му били нужни някакви секретни данни за някого, той просто е можел да си препише това, което му е трябвало.
Хай се загледа в мен втренчено.
— А ти знаеш ли какво е било това?
— Не — отвърнах аз кратко.
— Тогава защо някой се е опитал да те убие?
— И аз не зная.
