обезобразени и превърнати в кървава каша. Хванаха го и го настаниха в лудница, защото се оказа, че е криминално невменяем. След две години и половина вегетиране той внезапно дойде на себе си и веднага избяга. Откриха го в някаква изоставена къща, но той предпочете да изгори жив, вместо да се предаде. Запали къщата. Така мислехме. Не беше останало много от трупа, за да го идентифицираме. И изведнъж днес следобед ни се обади човек, който го познава добре, и каза, че е видял Корнинг в града. Така че… версията ми за някой сексуален психопат… сега ми се струва доста вероятна.
— Но въпреки това продължавате да търсите Гейтс, нали така?
— Нямаме причина да не го правим.
— А какво става с отровата, с която е могла да бъде отровена Постън?
— Съдебният лекар е на мнение, че изследванията трябва да продължат. Все още проследява възможните източници на отровата. Ако нещо се изясни, ще се заемем и с този въпрос. И само за да не си помислиш, че пренебрегваме някои от версиите, ще се обадя в Интерпол и ще ги попитам дали нямат нещо, свързано с името на Али Дювал. И тогава ще помоля да попритиснат оня тип с феса.
— Защо се нервираш толкова, рожбо? — ухилих се аз.
Пат ме погледна съсредоточено и каза:
— Ако вестниците започнат и на тебе да ти дишат във врата, ще разбереш защо.
— Но нещата ще се променят, когато някой полицай бъде убит — напомних му аз.
— Това е нещо съвсем различно.
— Не и за онези момчета. Освен това все още нищо не е напечатано.
— Само защото не са се докопали до нищо, но скоро и това ще направят. Ако в скоро време няма резултати, те ще се нахвърлят върху отдела и представлението ще започне. — Той остави чашата си на масата и се облегна в креслото си. — Твоите приятели от вестниците май са попритиснали окръжния прокурор. Всичко, което се иска от теб, е да дадеш на съда някое разумно обяснение за поведението си.
— Много мило от тяхна страна.
— Може би са ти запазили ролята на изкупителна жертва в случай, че всичко пропадне.
— Една жертвена коза е повече от достатъчна. И тази роля е резервирана за тебе.
— Много си великодушен. Благодаря ти.
Ухилих му се, нахлупих си шапката и му пожелах лека нощ. И без това през деня си беше имал достатъчно неприятности.
Като се върнах в хотела, намерих четири бележки от Велда, в които тя ме молеше да се обадя на някакъв номер в Бредбъри. Качих се в стаята си, захвърлих шлифера на масата и помолих да ме свържат с номера. Оказа се, че това е телефонът на един малък мотел извън града. В стаята на Велда не отговаряше никой, така че помолих да й предадат, че ще се обадя по-късно. Когато позвъних след един час, телефонът й отново мълчеше, затова се настаних удобно в леглото и угасих лампата.
Тя сама ми се обади в три часа през нощта, като ме изтръгна от прегръдките на кошмара.
— Майк?
— Слушам те, рожбо. Казвай какво има.
— Не зная колко е важно, но тази сутрин се запознах с някои хора на автогарата.
— С кого?
— С едно момиче. Тя плачеше в дамската тоалетна и аз се опитах да разбера какво става. Когато накрая момичето се успокои, ми каза, че е заседнало в този град и няма възможност да се върне в Ню Йорк.
— По дяволите, скъпа, това е много тъжна история за сукалчета. Колко пъти ще ти…
— Ще ме слушаш ли! — Изтегнах се на леглото и я помолих да продължи. — Изведох я навън, почерпих я едно кафе и успях да измъкна от нея цялата история. Вчера я докарал някакъв мъж, когото тя забърсала в някакъв бар в града, когато се намирала в малко приповдигнато настроение. Казал й, че ще я заведе на някакъв голям купон, в сравнение с който развлеченията в Ню Йорк щели да изглеждат като детска забава. По пътя й съобщил, че работи в една от посолските резиденции и че прекрасно знае как трябва да изглеждат нещата в едно истинско шоу. Постепенно тя изтрезняла и новият й приятел започнал все по- малко да й харесва. Отначало приказките му я ядосали, а после се изплашила. Един-два пъти той спирал колата и започвал да й досажда, но за щастие движението било доста оживено. Тя се борила с него, но не успяла да избяга. И той през цялото време казвал, че шефът му може да накара всяка жена да върши всичко както трябва. Достатъчно е да й тегли един бой или да й причини болка и тогава тя може да направи всичко. По това време тя вече била изпаднала в истерия. Стигнали до Бредбъри и той спрял да зареди. Нямал пари за бензин, затова оставил часовника си като залог и казал, че вечерта ще мине да си го вземе. Това било всичко, което успяла да чуе. Веднага щом той престанал да я наблюдава, тя успяла да се измъкне от колата и да избяга, но чантата й останала в колата и затова сега няма с какво да си плати пътя до Ню Йорк.
— Нима не е чувала за Обществото за помощ на пътуващите?
— Престани да се занасяш! — каза Велда. В гласа й се долавяха сърдити нотки. — Както и да е, дадох й петнайсет долара, за да може да се пооправи малко. Прекара нощта в храстите и трябваше да се срещнем на бензиностанцията, за да ми покаже оня тип, когато се върне за часовника си.
Кимнах в тъмното и казах:
— Така че ти си я чакала и чакала, а сладката кукла така и не се е появила?
— Не дойде.
— Да, жалко за парите ти, котенце.
— Но намерих бензиностанцията, за която ми разказа. Оня беше взел вече часовника си. Служителят на бензиностанцията не го познава, но потвърди, че понякога той наистина зарежда при тях и може би наистина работи в посолството, защото често използва една от техните коли.
Да, явно Велда беше надушила нещо. Попитах я:
— Какво е разписанието на заминаващите превозни средства?
— Три автобуса и два влака всеки ден. Направих справка, но никой, който да отговаря на описанието на момичето, не си беше купувал билет. Много малко хора пътуват в това направление, затова е невъзможно да бъде забелязана.
— Може би просто е спряла автобуса на пътя извън града?
— Питах. Автобусите спират само на определени места.
— Може да е стопирала някого — предположих аз.
— Много е съмнително. Подобна практика тук е забранена от закона. Освен това, след опита, който вече е получила, мисля, че едва ли ще пожелае да опита отново. Имам усещането, че е все още тук. Каня се да проверя мотелите в курортния район, може да е отседнала в някой от тях. Все още беше потресена от случилото се и може би не е искала да пътува в такова състояние. Дадох й достатъчно пари, така че тя може да си плати и стаята, и билета.
— Не научи ли името й?
— Разбира се, че го научих. Джули Пелхам. Обадих се у тях, но хазайката й каза, че още не се е прибрала.
Даде ми описание, което съвпада с визуалната ми представа за това момиче, но не се загрижи много за това, което се беше случило.
— Е добре, опитай пак. Може би ще успееш да си върнеш парите.
— И още нещо, Майк. Направих справки в местните магазини. В един от тях продават всичко, което посолствата купуват, когато имат прием. Те, разбира се, не афишират това, но признаците са налице.
— В кое посолство ще има прием?
— Засега не зная. Не е лесно да се добереш до тези места. Освен тяхната собствена охрана, тук сега е пълно с разни типове, които карат коли без регистрационни номера и контролират района.
— Това са нашите хора.
— Да, знам. Работата, изглежда, не им харесва. Какво можеш да направиш с цяла тълпа от буйстващи, които имат дипломатически имунитет?
— Практически нищо — отвърнах аз. — Забрави за това и виж дали не можеш да откриеш момичето. Утре ще се обадя отново, така че ми остави някаква бележка. Ако не можеш да ме откриеш, обади се на Пат
