има си свои постоянни купувачи.
— Сигурно печели добри пари — казах аз.
Лоренцо трескаво кимна.
— И как така се е свързал с такава измет като теб?
— Веднъж му намерих две курви. Харесваше му… изобщо…той не се държеше с тях нормално. Правеше луди неща с тях, но пък плащаше добре.
— Какви неща?
Джоунс едва не се удави в собствената си слюнка, когато каза:
— Цигари. Гореше ги с цигари и разни такива неща… Хапеше ги. Веднъж…
Робърта се приближи към мен, като гледаше Джоунс с омраза.
— Познавах две такива момичета. Те никога не говореха за това, но аз съм виждала белезите им. Едната от тях сега е в лудницата в Белвю, другата падна пияна под влака на метрото.
— Хайде, Джоунс, опиши ми го как изглежда.
Той като че ли напълно беше оглупял и не сваляше очи от възглавницата, която покриваше пистолета в ръката ми. Отново му се ухилих и това го довърши окончателно. Едва-едва започна да измъква думите от устата си.
— Той… той не е много едър, нисък е. Говори много смешно. Много е внимателен. Опитвах се да го хвана за нещо, но не се поддаваше. Няколко пъти съм го виждал в Гринуич Вилидж. Него и още един с глупава шапка. Често се мотае с ония идиоти от Гринуич Вилидж. Вижте какво, наистина не зная нищо за него. Просто, кука…
Отново ме обхвана същото чувство, сякаш извиращите малки ручейчета се сливаха в един по-мощен поток, който по-късно щеше да се превърне в гърмящ водопад. Колко хора бяха нарекли друг човек кука! Това беше стар армейски жаргон, с който наричаха всеки помощник от местните хора, който почистваше казармите и переше дрехите. Хора, които просеха с едната ръка, а с другата убиваха, за които дребните кражби бяха развлечение, грабежът беше начин на живот, а залавянето им беше въпрос на късмет.
— Добре, Лоренцо, хайде сега да си изясним един друг въпрос. Каза, че си се опитвал да го хванеш. Значи си го следил и знаеш на кой кораб работи.
Замълчах малко и попитах:
— Та значи на кой кораб? — и натиснах пистолета в корема му.
Той нито за миг не се поколеба.
— На Пинела.
Кимнах.
— Защо се криеш, Лоренцо?
Нямаше нито дума в отговор. Очите му бяха потънали някъде дълбоко в главата му.
— Може би си научил нещо? — попитах аз. — Може би знаеш, че този човек ще те убие веднага щом разбере, че благодарение на теб е замесен в нещо?
Най-накрая Джоунс си възвърна умението да говори.
— Окей. Видях тези пачаври. Познавам и други като него. Той дори ми каза. Той…
Гласът му се загуби от страх, който беше толкова силен, че действаше като дренажно устройство.
— Е, Робърта, какво ще кажеш, да минем ли към основното меню?
— Да — отговори тя.
Доста поработих над него, а жалните стонове, които се разнасяха от устата му, бяха заглушени от звука на радиото. Синините и кръвоизливите сигурно дълго щяха да му напомнят за тази нощна среща. По време на операцията през цялото време разговарях тихичко с него и се стараех Робърта през цялото време да бъде в полезрението му, докато той все още беше в състояние да разсъждава. Напомних му какво й е причинил, а после и това, което беше направил с останалите момичета. Накарах го да разбере, че това е само началото на неговите неприятности, защото сега доста хора щяха да научат къде се крие и с какво се занимава. Където и да отидеше, навсякъде щяха да го очакват с нетърпение. Лоренцо Джоунс разбираше, че изобщо не лъжа и не преувеличавам.
Когато приключих, измъкнах портфейла му, извадих оттам три хилядарки и ги дадох на Робърта. Тя можеше да си ги подели с останалите момичета и тогава те щяха да могат да се измъкнат от този ад, ако, разбира се, имаха достатъчно кураж. Поне в нея не се съмнявах, че ще го направи.
Сложих пистолета му в джоба си, пъхнах своя в кобура и слязох долу заедно с Робърта. Хвърлих ключа от стаята на рецепцията и администраторът го окачи на мястото му, без дори да ме погледне. Дъждът валеше като из ведро и затова взех такси за Робърта. Тя надникна от прозореца, хвана ме за ръката и каза:
— Благодаря ти.
Намигнах й.
— Не зная дори името ти — каза тя.
— Няма значение — отвърнах й.
— Наистина е така. И все пак няма да те забравя никога. Ти си голяма работа!
Глава 9
Не беше никак трудно да се открие корабът Пинела. Това беше плавателен съд под панамски флаг, който освен товара можеше да вози и десетина пътници на борда си. Беше в пристанището вече единайсет дни и го товареха с промишлено оборудване, което трябваше да бъде откарано до Лисабон. До отплаването на кораба оставаха още пет дни. Екипажът се състоеше от чужденци с най-различна националност, капитанът беше шотландец. В дадения момент повечето от тях бяха на брега.
Почти невъзможно беше обаче да се разбере нещо за стюарда. Казваше се Али Дювал. Той обслужваше пътниците, предимно инженери, които съпровождаха оборудването, а също така и членовете на екипажа, но имал странно поведение. Веднага щом корабът пристигнел, той слизал на брега и се връщал малко преди отплаването му. Както здравните власти, така и митницата веднага даваха разрешение за влизане в пристанището. На кораба никога не е имало контрабандни стоки, нито един от членовете на екипажа не се е занимавал с нещо незаконно и никой никога не се е оплаквал от кораба и от екипажа му.
По обед започнах да се мотая сред докерите, като се опитвах да се добера поне до някаква информация, но никой не можеше да ми предложи нищо. Проверих при един приятел и той ми каза, че формално Пинела принадлежи на няколко собственици, но щяха да бъдат нужни месеци, за да се установи посредническата организация и истинските собственици на кораба, които се бяха покрили с купища документация, за да прескочат плащането на данъци.
Хапнах в един малък ресторант, наблюдавайки тъмната линия на вълнолома. Дъждът беше спрял преди известно време, но все още заплашваше да се изсипе ненадейно. Нощните светлини на кея превръщаха корпусите на корабите в нереални призраци, които поглъщаха чудовищните сенки на хората, минаващи случайно под лампите.
Тъкмо се канех да взема такси и да се отправя към горната част на града, когато видях, че нощният пазач пресича улицата, и реших да опитам още веднъж късмета си. След пет минути вече знаех, че старецът е ченге в оставка, което доста време се е трудило в редовете на Нюйоркската полиция. Беше доволен, че е намерил с кого да си поприказва, защото нощите тук бяха дълги и скучни, а разговорите — единствената радост, която му бе останала.
И най-главното — той познаваше Али Дювал. Поне му беше известно кой е той. На кораба този момък носел униформа, но когато слизал на брега, винаги бил облечен в скъп костюм, което е доста странно за един обикновен стюард с неговата ниска заплата. Но той винаги обяснявал това с факта, че момчета като него отначало трупат пари, а после в първия магазин изхарчват всичко наведнъж. И обикновено носел някакъв пакет под мишница, а няколко пъти до кея го докарвала нова черна лимузина и тогава на главата си носел смешна туземска шапка.
— Фес ли? — попитах аз.
— Да, точно така. С връвчица. Той слизаше от колата, пъхаше шапката в пакета и се качваше на борда с куфар в ръка. Някои от тези чужденци са направо идиоти.
