никакви имена и лошо помня физиономии, така че твоите двайсет долара няма нищо да ти донесат, зарежи това.
— Трябва ми Лоренцо Джоунс.
Тя остави чашата, впери очи в мен, после я допи и отново я постави на бара.
— За какво ти е? — попита тя, без да ме гледа.
— Искам да му шибна един приятелски ъпъркът по мутрата.
— Някой вече го е направил.
— Знам — поставих ръката си на бара така, че да види разкървавените кокалчета на юмрука ми. — Искам да повторя.
Тя бавно се обърна с лице към мен и ме погледна с очи, които приличаха на очите на малко пале, което си е намерило приятел и с всичка сила се опитва да не избяга.
— Значи имам работа с шампион?
— Не съвсем.
— Но ти си му дал да разбере? Нали? Слуховете се разнасят много бързо. Ти си вдигнал оная патардия в стаята на Вирджиния, нали?
— Бях по служба.
Усмивката й премина в хихикане и тя кимна към бармана и посочи чашата си, като го подкани да я напълни отново.
— Жалко, че не съм била там. Това гадно копеле неведнъж ме е ограбвало. Мразеше ме и отвътре, знаеш ли това? И знаеш ли защо?
— Не.
— Работех в отдела за продажба на шапки в един универсален магазин. Именно там ме намери и започна да ми досажда, но аз го разкарах, защото е свиня. Знаеш ли как прави ударите си? Той… е-е, добре, това вече е друга история.
Донесоха й питието и аз платих. Няколко минути тя замислено въртя клечката с маслинката в чашата, после я опита, като продължаваше да съзерцава отражението си в огледалото.
— Почти бях успяла да се измъкна. Имах доста прилична приятели и накрая срещнах един младеж, който ме обикна. Много мило момче, богато и с образование. Добре възпитано. — Тя направи кисела гримаса. — Именно тогава Джоунс изпорти работата. Беше намерил няколко мои снимки от една среща и ги показа на момчето. Всичко приключи. Едва не умрях от мъка и Лоренцо веднага ме хвана на въдицата. Принуди ме да работя и нареди нещата така, че ченгетата на два пъти ме залавяха и ме регистрираха, а после изчака, докато вече нямах никакъв изход — тя отпи голяма глътка мартини и тъжно добави: — Навярно ми е било писано.
— Къде е Джоунс сега?
— Надявам се, че това копеле е пукнало.
— Не е.
Тя прокара пръсти по косата си, а после леко надолу към страните си.
— Ченгетата също го търсят.
— Знам.
— Защо?
— Може би знае нещо за две мъртви момичета.
— Не и Лоренцо Джоунс. Те са мъртви и не могат да му носят доходи. На него му трябват само живи.
Казах:
— Той може да ме насочи по вярна следа, затова ми е нужен, Робърта!
— Ако го намериш, какво ще направиш с него?
— Сигурно ще му извадя джигера.
— Обещаваш ли?
Ухилих й се. Тя въобще не се шегуваше.
— Обещавам — отвърнах й.
— А може ли да наблюдавам?
— С удоволствие!
Тя взе чашата, погледа ме около минута, после я остави обратно, без да я допие. Банкнотата все така си лежеше на плота, но тя не я докосна.
— Това ще бъде моят празник — промълви тя. Всичко навън беше залято с вода от дъжда, който сега ръмеше ситно и образуваше гъста мрежа край уличните лампи, чиято светлина едва-едва мъждукаше. Исках да взема такси, но Робърта отказа и ние мълчаливо извървяхме един до друг цели два квартала. Накрая попитах:
— Къде отиваме?
— У дома.
Тя не ме погледна.
— Там ли е Лоренцо?
— Не, но аз живея там.
След това не каза нищо повече. Извървяхме няколко улици, минахме два квартала и накрая стигнахме до една врата, притисната от двете страни от входовете на магазини. Тя ме хвана за ръката и кимна:
— Тук.
После пъхна ключа в ключалката, бутна вратата, влезе и ме пусна да мина. Качих се след нея по стълбите, изчаках на площадката, докато отвори вратата на квартирата си и запали лампата. Бил съм много пъти в разни дупки и такива места обикновено бяха отвратителни, но Робърта явно се грижеше за апартамента си добре. Беше много чист и подреден, скромно обзаведен, но с добър вкус. Имаше три стаи. Робърта забеляза реакцията ми и каза:
— Резултат от предишното ми възпитание — тя се приближи до шкафа, порови се там и се върна с евтина папка в ръце, пълна с разни документи и стегната с ластик. Като ми я подаде, тя продължи: — Забрави я тук една нощ. Това са данни и списъци за всички ни. Her има и доста други неща. Знаехме, че когато не идва при нас, ходи някъде другаде. Никой не знаеше къде именно, докато една нощ не намерих тази папка. Тук ще откриеш къде се намира, но първо ме остави да открия себе си.
Погледнах я, без да разбирам за какво говори, и когато излезе, аз се захванах с папката. Тези момичета бяха направили доста неща за Лоренцо Джоунс, но това не ме интересуваше. В папката намерих платените сметки в три малки хотела и всяка от тях обхващаше период от около три месеца. Последната беше отпреди един месец и навярно именно това беше мястото на последното му пребиваване. На сметката беше написано името Дж. Лоренцо, стая 614, хотел Мидуей.
Междувременно Робърта се върна в стаята. Видът й беше съвсем друг и сега разбрах какво беше имала предвид преди малко, когато каза, че й е нужно да открие себе си.
От нея миришеше на свежо и на някакъв лек парфюм, не беше изобщо гримирана, а дрехите й бяха много скромни. Беше облякла тъмнозелен шлифер и беше прибрала косата си под малка, смешна шапчица. Усмихваше се нежно.
— Понякога ми се струва, че се ненавиждам, и тогава ми се иска да се върна в онова състояние, в което мисля, че бих могла да се намирам.
— Така ми харесваш повече.
Тя разбра, че казвам истината. В гласа й зазвучаха иронични нотки.
— Не е много изгодно.
— Но би могла да опиташ, рожбо.
— Това зависи от теб и от Лоренцо Джоунс. Той има доста дълга памет.
— Може би ще я скъсим малко.
В хотел Мидуей стаите се даваха за час или за денонощие, а ако платите предварително, никой нямаше да се интересува дали имате багаж, или не. Цените бяха малко по-високи, отколкото се полагаше на такова заведение, защото управата винаги си държеше езика зад зъбите в полза на своите клиенти и не обръщаше внимание на изобилието от Смитовци в регистрационната книга.
