— Чувствай се като у дома си.
Минах покрай стелажите до секция Р и измъкнах нужното чекмедже. Тук имаше папка, посветена на Белар Рис, с три неясни фотографии, които не са били използвани. На една от тях лицето му беше в сянка, на втората неволно беше закрил лицето си с ръка, а на третата беше уловен в момент, в който точно се обръщаше и човек трудно можеше да го познае. Хората, които бяха заснети до него, се виждаха много ясно, но не познавах нито един от тях. Явно беше, че всички са важни птици. За това можеше да се съди по дрехите им, по дипломатическите куфарчета, които носеха, и по общия фон, на който бяха снимани.
Затворих папката и се върнах до масата, до която вече стоеше Хай и внимателно ме гледаше.
— Окей, Майк, откри ли нещо — каза той.
— Белар Рис — отвърнах аз, — но в папките няма нищо интересно.
— Защо точно той?
— Нямам някакви особени мотиви. Просто той е единственият, за когото знам, че Мич е писал.
— Зарежи това, Майк! Ти си надушил нещо. Какво?
— Струва ми се, че този тип не обича да го снимат.
— Доста хора от този тип не обичат.
— Само че не и дипломатите, те винаги се стремят към известност.
— Какво знаеш за Рис, Майк?
— Само това, което Мич писа.
— Може би ще мога да ти кажа нещо повече. Има доста тъмно минало. Бил е замесен в спекулации на черния пазар, имал е работа с доставка на оръжие, но аз зная още едно-две имена на политици, които в това отношение с нищо не са по-добри от него. Именно сега с него се държат изключително внимателно, защото момчета като него са в състояние да нарушат равновесието на силите в ООН. И все пак си признай, че знаеш нещо за него. Чувствам го, така че не се опитвай да ме прекараш.
— Честна дума, нищо няма, приятел. Просто действам слепешката.
Биф хвърли на масата вестника, преди Хай да може да ми отговори, и каза:
— За този тип ли става въпрос?
На първата страница беше публикувана снимката на Белар Рис. Разговаряше с двама наши и френски дипломати, представители в ООН, по време на почивката между две заседания. Върху лицето му бе застинал заплашителен израз, а пръстът му сочеше единия от нашите, при което той имаше доста притеснен вид. Заглавието гласеше, че на снимката е запечатан момент от продължението на дебатите по повод влизането в ООН на представител на правителството на Наку Ем Абор, който току-що беше внесъл някаква враждебна за западните държави резолюция.
Хай каза:
— Нима ти се струва, че този момък не обича да се снима?
Трябваше да призная, че греша.
Биф се усмихна и каза:
— Не се заблуждавай, Хай. Чарли Форбс е направил тази снимка, а той не работи с Графлекс. Залагам десет срещу едно, че е снимал със скрита под ризата си камера.
Потупах Хай по рамото.
— Сега разбираш ли какво имам предвид? Той върна обратно вестника.
— Добре, Майк, ще се опитам да ти повярвам поне малко. Ще се поровим наоколо. А какво ще кажеш за останалото?
— Момчетата в полицията имат дълги уши.
— Да, когато става дума за теб.
Разказах му всичко, свързано с издирването на Грета, без да му казвам подробности само за това, как Далси Макинес ми предложи да проверя картотеката на Теди Гейтс, където открих новия й адрес. Хай разбираше, че не му казвам всичко, но смяташе, че защитавам интересите на клиента си, и след като разследването, което засягаше Хари, беше вече завършено, сметнахме въпроса за приключен.
Когато излязох на улицата, вече беше доста късно, но за това, което исках да направя, нощта едва започваше.
Отборът от момичета, които Лоренцо Джоунс покровителстваше, работеше като опъната до краен предел струна в долнопробни хотели и опърпани квартири. Всички те бяха регистрирани в полицията, като след всеки арест сменяха района на действие и името си и се връщаха отново към бизнеса. Както повечето от момичетата, които се дояха най-често от рекетьорите, те нямаха право на избор. Джоунс ръководеше нещата с желязна ръка и те никога не обсъждаха решенията му. Дейността им се ограничаваше c контингент, набиран главно сред моряци и пияници, които контролираха кръчмите, в които Джоунс установяваше контактите за своите проститутки.
Първите три, които навестих, ми казаха, че не са го виждали. Те се държаха по много странен начин, като че ли се намираха в някакъв вакуум и не знаеха какво да направят: да отидат на улицата или да чакат появата на Джоунс, който да уреди всичко. Две от тях по навик бяха приложили номерата си на стари клиенти, а едната беше забърсала двама наведнъж, защото беше изпаднала в отчаяно материално положение.
По някакви странни причини те очакваха с нетърпение появата на Джоунс, може би защото се страхуваха, че ще ги излъжат с парите. Джоунс винаги взимаше парите предварително, а после даваше стоката на клиента, без да се притеснява дали ще остане доволен.
Говоренето не спадаше към способностите им, защото бяха изяли доста бой от Джоунс и клиентите си през последните години, така че от тях не можах да измъкна нищо.
Четвъртата беше напълно различна. Наричаше се Робърта Слейд и беше последната придобивка, която Джоунс бе добавил към фирмата си. Открих я в заведението, което се наричаше Пещерата на Били, където тя седеше и лениво отпиваше от мартинито си, като внимателно изучаваше отражението си в отсрещното огледало.
Когато седнах до нея, очите й срещнаха моите в стъклото на чашата и тя каза с глас, леко пресипнал от изпития джин:
— Размърдай се към дъното на автобуса, мистър.
Когато се обърна към мен, разбрах, че някога е била привлекателна. Беше силно гримирана, очите й бяха уморени, но косите, й все още блестяха, а устата й беше запазила решителния си израз.
— Познавам ли те?
Махнах с ръка, за да ми донесат бира, хвърлих парите на бара и отговорих:
— Не.
— Та значи, днес имам почивен ден.
Тя ми обърна гръб и започна да върти чашата в ръцете си.
— Прекрасно — казах аз.
Отпих половината от бирата и оставих чашата.
— Изчезвай — каза тя меко.
Извадих банкнота от двайсет долара и я оставих до нея.
— Това достатъчно ли е за една кратка беседа?
Устните й се разтегнаха леко в усмивка и тя ме погледна с високо вдигнати вежди.
— Мистър, не приличаш на един от онези тъпаци. Вече сто пъти съм им разказвала различни варианти на историята на живота си, украсена с прекрасни детайли, така че ги надушвам от цял квартал разстояние.
— Искам да ти платя за разговор от съвсем друг тип.
Върху лицето й се изписа жив интерес.
— Ченге ли си? По дяволите, много приличаш на ченге, но сега не мога със сигурност да кажа как изглеждат те. В отделите за борба с порока работят момчета от колежите, които приличат на бебета, и много често дамите, които смяташ за учителки, се оказват полицайки. Жестоко.
— Ако искаш да знаеш, аз съм частен детектив.
— О, Боже! — тя се засмя. — Ти си бил голяма работа. Нечий нещастен съпруг ще получи документи за развод, за да може да свали нещо настрани. Така ли? — тя отново се засмя и поклати глава. — Не зная
