— Зная го съвсем случайно, защото няколко от най-добрите ни служители излязоха в оставка и получиха там работа за двойно по-голяма заплата.
— Но не и в посолствата?
— Не, те си имат собствена служба за сигурност. В града всяка година се провежда фестивал на джазовата музика и тогава там прииждат цели тълпи от всякакви съмнителни типове. Затова обществеността е поискала и съответните сили за охрана на реда, докато все още не е възникнал някой международен скандал. И с всяка година става все по-лошо и по-лошо. Жалко, че Джералд Ют не се занимава с филантропия в някоя друга област.
— Ют?
— Да, типът, с когото те запознах онази вечер.
— Вила ли има там?
— Не той. Само финансира джазовите фестивали и превръща вилата в увеселително място за онези типове от ООН. Градът отпуска средства за това, но те са твърде ограничени. От страна на Ют това беше жест, който му създаде отличен имидж, но заедно с това значително намали и данъците му.
Той седна на стола и се облегна назад, без да сваля очи от мен.
— Велда сега е там — казах аз.
— Там се намират и стотица агенти от Вашингтон, които трябва да осигурят безопасността на големите клечки от ООН. Само това ни липсва, да се случи нещо с някого от тях! По дяволите, дипломатическият имунитет в наши дни стига дотам, че дори не си позволяваме да ги глобим за неправилно паркиране.
Ще си кажа направо, че точно в този момент не ми се искаше Пат да вижда лицето ми. Без да подозирам, той се оказа именно онзи катализатор, който ми помогна да уловя тънката нишка на връзката между събитията, която толкова дълго ми се беше изплъзвала.
Ставайки от масата, аз оставих на бюрото му бележка.
— Можеш ли да направиш така, че Хари да получи това?
— Окей. Каниш се да предявиш обвинение срещу онези тримата, които са при нас?
— Да, и то незабавно.
— Ще трябва да поразкажеш доста неща в съда по време на делото за убийството на оня тип.
Глава 8
Когато влязох в офиса, и четиримата бяха там. Ал Кейси и Хай седяха на една маса с двама стари служители от информационната морга. Те си подаваха нещо един на друг, идентифицираха предметите и оживено обсъждаха историята им.
— Какво е това? — попитах аз, метнах шапката щ шлифера си на стола, взех каната за кафе и надникнах през рамото на Хай.
Хай побутна Ал.
— Кажи му.
Ал разгърна като ветрило десетина фотографии пред себе си.
— Мич Темпъл е прегледал куп папки, но отпечатъци имаше само по краищата, където е прелиствал. Обаче върху две от папките беше пълно с отпечатъци. Очевидно ги е разглеждал много внимателно.
— Тези ли са?
— Да. Шейсет и осем от тях бяха в рубриката „Обща политика“. Снимките са най-различни. От реч на кмета до конференция на съюза. Опитахме се да разгадаем кръстосаната индексация, но не можем да видим връзката. Разпознахме всички, които са на преден план, и сега имаме над триста имена, при това половината от тях се повтарят, и всички са на известни граждани.
— Колко такива снимки са използвали вестниците?
— Около една трета. На гърба имат печат с дата.
— Там трябва да има и някои общи обозначения, не е ли така?
Хай кимна.
— Разбира се. Проследихме и тази нишка. Снимките са направени в Ню Йорк миналата година. Може би ще успееш да свържеш всичко това.
Взех няколко снимки от купчината и започнах внимателно да ги разглеждам. Спомних си, че бях виждал някои от тях във вестниците, други бяха направени по различни поводи от един или от няколко фотографи.
Имаше хора, които познавах, и такива, за които само бях чувал. Имаше и цял куп напълно непознати лица. Едва ли можеше да се направи някаква връзка между тези хора и смъртта на Мич Темпъл. Но все пак ние няколко пъти прегледахме всички снимки.
Ухилих се, когато видях Далси Макинес на някакво благотворително мероприятие и една друга нейна снимка на бала в един от хотелите на Парк Авеню, където танцуваше с някакъв престарял посланик, декориран с медали от главата до петите.
После спрях да обръщам внимание на лицата и започнах да следя само имената, написани на гърба. Единственото име, което знаех от по-рано, бе името на Белар Рис. На снимката той поздравяваше някакъв дипломат от една от страните зад желязната завеса. Този дипломат слизаше от самолета и лицето му имаше доста интересно изражение на човек, който се прави, че му е безразлично, че го снимат. Беше висок и масивен и явно притежаваше огромна физическа сила, което дори отлично ушитият костюм не можеше да скрие. Лицето му не притежаваше никакви следи от национална принадлежност, освен това, че беше мургав, а очите му гледаха някак хладно. Протегнатата му за поздрав ръка не беше в ръкавица и се виждаше ясно дебелата му китка. Белар Рис беше от хората, които можеха да запретнат ръкави и да отстранят всяко препятствие, което им се изпречеше но пътя към властта.
Ал забеляза, че се концентрирах върху снимката.
— Намери ли нещо?
Хвърлих я на масата.
— Мич е отделил няколко колони за този тип.
Ал взе снимката и започна внимателно да я разглежда.
— Че кой не е писал? Това е Белар Рис, представител в ООН. В днешните вестници има още една снимка, той предизвика истинска буря по време на заседанията на асамблеята.
— Имаме ли нещо интересно за него?
— Не, но той никак не обича рекламата. В ООН обаче има още много като него. Той ще служи и на едните, и на другите само и само да постигне целта си. С цената на всичко ще защитава интересите си. Лошо е, че има идиоти, които назначават подобни хора като представители на страните си.
— Сигурно са принудени да го правят. — Ал порови в снимките, които бяха пред него, и избра една. — Ето го пак Рис, точно след вълненията в Близкия Изток. Този, с когото разговаря, беше отстранен след една седмица събитията и убит но време на преврата.
На снимката имаше още някой, но светлината не позволяваше да се различат чертите му.
— Кой е този?
Ал взе снимката, внимателно я заразглежда и поклати глава.
— Да ме убият, ако знам. Вероятно някой от обкръжението. Името му го няма на гърба.
— Много ми е познат — казах аз.
— Напълно възможно. Мястото е точно пред комплекса на ООН, може да е някой от дипломатическия корпус. Изглежда не е с Рис.
Имаше право. Човекът не беше с Рис, нито пък с другия, но същевременно като че ли не се канеше да ходи някъде другаде. Сякаш изчакваше нещо, но по снимката, която убиваше всяко действие, беше трудно да се каже със сигурност. Във фигурата му имаше нещо, което ми беше някак смътно познато, лицето му беше от онези, които никога не можеха да бъдат забравени, след като веднъж са били видени. Порових из паметта си, като се мъчех да си представя всички възможни допирни точки с този човек, но не си спомних нищо и върнах снимката обратно в купчината на масата.
Прекарах още двайсетина минути с тях, после станах и тръгнах по коридора, който водеше към информационния отдел, където старият Биф седеше и четеше вестник. Той ми кимна и аз го попитах:
— Може ли да прегледам твоите папки?
