от гърдите ми падна бележка: „Ще се видим в Блу Рибън в шест, a АЛКОхолико.“
Вместо подпис отдолу се мъдреше едно главно „В“. Познах почерка на Велда.
Душът ми подейства освежаващо и унищожи и последните следи от умората. Порових в куфара, който Велда беше докарала тук за мен, и се облякох. По навик проверих своя 45-калибров, пъхнах го в кобура и облякох шлифера си.
Миналата нощ беше доста бурна. Усмихнах се, вдигнах слушалката и набрах номера на служебния телефон на Далси. Вдигна мис Тейбър, онази стара мома, която бе изпаднала в ужас при първата ми поява в Проктър Груп Билдинг. Тя ми обясни, че мис Макинес е излетяла за Вашингтон със самолета в десет и ще се върне след няколко дни. Попита кой се обажда и когато й отговорих, тя първо се стъписа, а после ми отговори, че ще предаде на мис Макинес, че съм се обаждал.
Затворих и станах от стола, когато телефонът изведнъж иззвъня. Отново вдигнах слушалката.
— Да?
— Търся Майк Хамър.
— На телефона.
— Обажда се Рей Такър, Майк. Таксиметровият шофьор, спомняте ли си? Помолихте ме да проследя онова момиче.
— Да, Рей. Къде отиде тя?
— Трудно ми е да кажа. Излезе от хотела, махна ми и аз я откарах до закрития паркинг, сещате ли се, оня пететажен платен паркинг на ъгъла на Осмо Авеню и Четирийсет и шеста улица. Тя влезе вътре. Вратата беше затворена, така че аз обиколих паркинга и изчаках малко. После отвътре излезе кола и ми се струва, че тя седеше зад волана. Канех се да тръгна след нея, но точно тогава се появи клиент. Бях твърде далеч от нея, за да мога да я следя. Стигна до Седмо Авеню, после зави към южния изход на уестсайдската магистрала. Това е всичко, което можах да разбера.
— Каква марка беше колата?
— Светлосин шевролет седан. Чисто нов. Не можах да видя номера — отвърна той и после добави: — А, да, на десния заден калник имаше вдлъбнатина, съвсем малка.
— Окей, благодаря ти, Рей? Къде да ти изпратя чека?
— Зарежи го, Майк, това не беше задължение, а удоволствие за мен.
Той затвори.
Нещо отново не беше наред. Не беше нормално хора, които живеят в такава дупка като хотел Сейндлър, да карат чисто нови коли. Но всъщност Рей Такър не беше сигурен, че е видял Грета. А ако е била наистина тя, можела е да се възползва от платения паркинг само от предпазливост, за да не може никой да я проследи.
Знаех мястото. Там имаше само един вход за автомобили, входът от другата страна беше само за собствениците на колите, там не можеше да се мине с кола. Ако се е страхувала, че я следя, това е мястото, от което би могла да ми се изплъзне.
Взех шапката и шлифера си, слязох долу, попитах дали няма писма за мен, излязох на улицата и след пет минути вече седях в едно такси. Дадох на шофьора адреса на хотел Сейндлър. Никога не са ме взимали за чужденец, но този шофьор изведнъж реши, че съм турист. Като улови погледа ми в огледалото за обратно виждане, той каза:
— Ако разчитате там да си хванете някоя, трябва да ви кажа, че няма смисъл.
— Няма ли да стане? — разсеяно го попитах аз.
— Боклук — продължи той. — По-добре е да отидете в някоя кръчма. Там е пълно с пичове, които плащат.
Направих кисела гримаса.
— Така ли?
— Разбира се. Чуждестранни моряци, извратени момчета и кой ли не още. Край хотела има половин шепа проститутки, но аз не бих дал и пет цента за тях.
— Не си търся мадама. Там живее един приятел. Той поклати съчувствено глава.
— Лошо — каза той. — Това е ужасен коптор.
Този път на рецепцията стоеше нов човек. Беше висок, прегърбен младеж, облечен в протрит син костюм. Очите му блестяха като на пор. Като че ли виждаха всичко наоколо, но оставаха напълно неподвижни. Когато минах покрай него, той ми каза шепнешком:
— Я чуйте…
Обърнах се, приближих се, спрях и няколко секунди го гледах в очите.
Той се направи, че не забелязва нищо, но после това спря да му харесва.
— Мога ли… не бих ли могъл да ви помогна с нещо?
— Да. Можете да стоите на мястото си и да си затваряте устата. Ясно ли е?
Очичките му примигаха и застинаха. Той сви рамене и отново потъна в книгите си. Качих се по стълбата, минах по коридора и се приближих до стаята, в която бях миналата нощ. Вътре лампата беше запалена и нечий мъжки глас ругаеше с все сила. После се чу шум от шамар и вратата се отвори със замах.
Тя се просна на пода до самата стена, без да чува нищо. Притискаше ръка към бузата си. Беше мърлява блондинка, доста обрулена от живота, а мъжът беше огромен, облечен в спортно яке и джинси. Лицето му носеше следи от кариера на неуспял боксьор: носът му беше изкривен на една страна и сплескан, едното му ухо беше разкъсано, а през цялата му буза до самите му устни минаваше кос белег.
Ухили се гузно, като ме видя, и каза:
— Сбъркал си стаята, малкия.
— Не съм.
Учудването придаде на усмивката му нотка на неприязън.
— Хайде, да те няма оттук. Не разбираш ли?
Стоях, без да мърдам от мястото си. Той изчака няколко секунди, после придоби застрашителен вид и тръгна бавно към мен. Беше изпънал лявата си ръка и се канеше да ме удари по зъбите, но аз сам го измлатих така, че той отлетя назад. Без да му дам възможност да се опомни, го ударих в корема и после му отпрах и едно кроше под брадата. Той се олюля, краката му се подгънаха. За по-сигурно го абонирах и за едно дясно кроше, като за малко не му счупих врата, и в резултат на това той се блъсна в единствения шкаф в стаята и счупи лампата, която беше поставена върху него.
Момичето ме гледаше с явен ужас в очите, тя вече се беше окопитила.
— Защо направихте това?
— Успокой се, малката. Той те удари, нали така?
Тя упорито се опитваше да се изправи на крака. Помогнах й да стане, заведох я до леглото и я накарах да седне.
— Той… по дяволите… той ми е…ние работим заедно — лицето й се беше изкривило от злоба и думите излизаха със съскане от устата й. — Глупав кучи син, сега той ще ме пребие. Да не би да сте се побъркал! Защо си пъхате носа в чуждите работи? Защо се навирате тук?
Показах й портфейла си така, че да види вътре разрешителното ми. Както си и мислех, тя не беше от онези, които ще седнат да изучават внимателно всичко, което им показват. В ъгълчето на устата й се появиха бръчки и тя хвърли нервен поглед към младежа, който лежеше на земята.
— Да започнем от имената — казах аз. В гласа й вече нямаше яд.
— Чуйте, мистър…
— Имената, малката. Как се казваш?
Тя наведе глава. Пръстите й се впиха в чаршафа.
— Вирджиния Хауел.
— Къде е Грета Сървис?
Видях я как се намръщи, после потрепера и ме погледна.
— Не познавам никаква Грета Сървис.
Твърде много ми се е налагало да си имам работа с курви, така че винаги познавах дали ме лъжат или казват истината. Тази не лъжеше. И така, всичко се върна отново в началото.
— Да започнем от миналата нощ, Вирджиния. Къде беше?
— Ами… работех.
