— Откъде да зная. Беше се побъркала по някакъв тип.
— Ами ако не е било самоубийство? — попитах я.
Тя трепна едва доловимо и сви ръцете си в юмруци.
— Ако някой е умрял, умрял е, и край. Какво значение има сега това?
— За нея, разбира се, никакво. Но то има значение за някой друг. Може би все пак ще си поговорим по този въпрос?
Тя се обърна, отиде до шкафа и започна да сваля от закачалките роклите, като ги хвърляше в куфара, който беше поставен на пода.
— По дяволите! — измърмори тя. — Ще трябва да си намеря друго място, където никой няма да може да ме открие — обърна се през рамо и аз видях как горяха очите й. — Незабавно се махайте оттук!
— Не можем ли да ви помогнем по някакъв начин, попита Далси.
— Няма смисъл — намесих се аз. — Точно за това дойдохме, но е по-добре да си вървим. Хайде!
На ъгъла имаше няколко таксита. Качих Далси на първото, помолих я да ме почака малко и отидох до задното такси. Завих визитната си картичка в една банкнота от пет долара и я подадох на шофьора. Той нерешително взе парите, очите му бяха нащрек. Казах му:
— След пет минути от онзи хотел ще излезе една жена. Ако потърси такси, качи я на своето. Обади ми се къде е отишла и няма да съжаляваш.
Той разгледа картичката на слабата светлина на уличните лампи и когато вдигна глава, на лицето му играеше широка усмивка.
— Дадено, Майк — каза ми. — Не се съмнявай, че ще го направя.
Далси Макинес живееше в една кооперация, която се извисяваше величествено сред огромен парк. В такъв дом, с неговото спокойно великолепие, можеха да живеят само много богати хора. Знаех имената на някои от тези, които живееха тук, и бях учуден, че Далси можеше да си го позволи. Тя долови въпроса, изписан върху лицето ми, и каза:
— Не се учудвай, Майк. Съветът на директорите настоява за това. Става дума за своего рода престиж и тъй като всъщност те са собственици на тази сграда, то аз с удоволствие удовлетворих желанието им.
— Не е зле. И на мен ми се иска да имам такава работа.
— Можете поне временно да се възползвате от този разкош в знак на моята благодарност за това, че ме взехте със себе си тази вечер.
— Но вече е доста късно.
— Точно време за кафе… или сте твърде старомоден?
Засмях се тихо и тръгнах след нея към асансьора. Въздухът свистеше в шахтата, тих звук на работещи механизми идваше някъде отдалеч.
„Тихи гласове“ — помислих си. Те като че ли ми нашепваха нещо, но толкова тихо, че едва го чувах. Доброто старо време беше отдавна отминало. Тогава съобразявах бързо. Сега нещата бяха зле, нещо не успявах да схвана. Като днес в хотел Сейндлър. Всичко беше добре. Точно така ще кажа на Хари. Направих това, за което ме беше помолил. Грета не изглеждаше кой знае колко добре, но бе цяла и невредима и не можех да я обвиня, че не иска да се види с Хари. Може би е познавала умрелите момичета, но в това няма нищо особено. Грета е жива и иска всичко да си остане така, както е. Какво особено има в това, по дяволите!
Не забелязах, че асансьорът е спрял, и машинално излязох след Далси, която ме въведе в малко антре, а после в прекрасна стая, чиито прозорци бяха като живи картини на Ню Йорк с блещукащите милиарди светлинки.
— Събудихте ли се? — усмихна се тя. — Вече сме у дома.
Тя протегна ръка и ме затегли към стаята.
— Кафе или нещо по-силно?
— Кафе — отговорих. — Сигурна ли сте, че приятелите ви няма да имат нищо против моето идване тук?
— Приятели?
— Ами онези, с които обикновено общувате, те заемат високи постове, нали.
Далси отново се засмя тихо. Този вълнуващ навик я правеше да прилича на ученичка.
— Някои от тях са наистина неприятни. Е, а сега сядайте и чакайте, докато ви донеса кафето.
Тя изчезна в кухнята, откъдето скоро се чу тракане на чинии и долетя аромат на кафе.
Чувах я как тихо си тананика някаква нашумяла песен. Заредих грамофона с няколко Вагнерови плочи и го пуснах толкова тихо, че мощните звуци на Вагнер едва шумоляха.
Тя се върна с кафето, постави подноса на мраморната масичка до дивана и седна до мен.
— Много сте замислен. Така ли ви действам?
Взех чашката и я погледнах в очите. Дори от такова близко разстояние се виждаше, че женската зрялост само е смекчила красотата на нейните класически черти. Гърдите й рязко се очертаваха под пуловера, меката извивка на бедрата предизвикателно мамеше. Краката й бяха кръстосани и единият едва доловимо потрепваше.
— Само не и вие — усмихнах се аз.
— Мислите за Грета Сървис, нали?
— Може би.
Тя разбърка кафето си и го опита.
— Не ви ли задоволява това, което научихте?
— Да, но не напълно. И бих искал да зная защо е така.
Далси остави чашката си, а после замислено се облегна назад.
— Зная. За съжаление съм виждала такива неща и преди. Някои от тези момичета изобщо не искат да разберат, че светът, в който живеем, е много жесток. Наоколо има хиляди красиви лица и тела и всички те претендират за най-доброто, а когато нищо не става, те колкото и да се стараят, не могат да се примирят с това. Е, а пътят надолу е много по-лесен, отколкото пътя нагоре. Вие чудесно разбирате това.
— Работата не е в това, тя и преди си е патила. Мислех я за по-решителна.
— Гладът може да бъде наистина нещо ужасно — каза Далси. — Какво можете да направите вие?
— Навярно нищо. Ще оставя всичко така, както е. Брат й ще трябва да се задоволи с това.
— И вие никога повече няма да имате причина да се намесите в моя самотен живот. Самотен и скучен — добави тя след кратко мълчание.
— Може би ще измисля нещо.
Когато ме изгледа в упор, в очите й заиграха пламъчета. Това бяха очи на ученичка от прогимназията. Две тъмни езера под дълги извити ресници. Розовият й език се промъкна между белите зъби. Тя облиза устните си и много меко и откровено каза:
— Сега го измислете.
После се протегна и угаси лампата.
Тя приличаше на нежно прекрасно растение, което бавно се разтваряше и което веднага потъна в бурния цъфтеж на неизразимия възторг. Дланите й силно притискаха ръцете ми, ръководейки действията ми и подсказвайки ми как да я милвам. После, като разбра, че всичко ми е станало ясно, тя сама се устреми да посрещне радостта. От страстните й топли устни излизаха стонове, когато я целувах. Тялото й беше като истински шедьовър на чувствеността.
Тръгнах си от дома й, когато над града се раждаше сивото утро.
Взех такси и стигнах до хотел Картър-Лейланд. Качих се тихо в стаята си и събух обувките си. Вратата, която водеше в съседната стая, беше заключена. Опънах се на леглото и се загледах в тавана, като поставих ръце под главата си.
Единственото, което можех да мисля, бе да се питам това началото ли беше или краят.
Глава 7
Не помня как съм заспал, но когато се събудих, беше вече светло. Часовникът ми показваше дванайсет без четвърт. Изругах тихо на глас, защото толкова ценно време беше пропиляно на вятъра. Когато станах,
