намираше царството на фотографите. Напипа в тъмното ключа, запали лампата и ме поведе по коридора край лабораториите, където се проявяваха и обработваха лентите, покрай таблата, по които бяха накачени фотографии на модели на фона на екзотични растения. После стигнахме до стаите на фотографите, където на една от вратите видях табелка с името на Тиъдър Гейтс.
— Стигнахме.
Тя отвори вратата, влезе, запали лампата и се приближи към картотеката, която беше до стената.
— Сървис, нали така?
— Грета Сървис — кимнах аз.
Измъкна едно от чекмеджетата, прерови с пръсти пликовете и измъкна един с името на Грета, надписано на пишеща машина. Вътре имаше дубликати от снимките, които вече ми бяха показали, и кратък списък на заеманите длъжности. Адресът беше същият: Гринуич Вилидж.
— Не става, нужен ми е последният адрес — казах аз.
Тя пъхна плика на мястото му и затвори чекмеджето.
— Почакайте малко.
На бюрото на Гейтс имаше друга картотека, от онези, които се въртят. Тя я завъртя и каза:
— Може би е това?
Погледнах картончето. Там беше написано името на Грета, старият адрес беше задраскан и под него беше написано: хотел Сейндлър. Знаех го. Това беше треторазрядна дупка, която се намираше на Осмо Авеню. Символите в долния край на картончето може би означаваха нещо за Теди, но на мен не ми говореха нищо. В ъгъла беше написано още едно име: Хауел.
— Е?
— Това е единственото, което имам. Трябва да го проверя.
— Може би отначало трябва да се обадите по телефона?
— Не! Страхувам се да не я уплаша — казах и стиснах ръката на Далси. — Благодаря ти, няма да забравя това, котенце.
В очите й се мярна лека тъга.
— Ще бъде ли нахално от моя страна, ако аз… е, ви помоля да ми разрешите да дойда с вас. Или ще ме помислите за твърде любопитна?
Хванах я за ръката.
— Разбира се, защо не.
Таксито ни стовари пред хотела и ние влязохме във фоайето. Тук живееха за постоянно или временно хора, които бяха твърде стари и бедни, за да могат да си намерят нещо по-прилично. Въздухът беше застоял и пропит с мирис на цигари и този мирис, мирисът на нищета, витаеше тук като че ли от десетилетия.
Килимът, който беше постлан пред няколкото протрити кожени кресла, беше ужасно овехтял. Унили прашни палми в саксии стърчаха в ъглите на хола. Две от тях бяха край асансьора, на който висеше надпис, че не работи.
Дежурният администратор беше още една реликва, която дремеше в креслото си в компанията на три празни бирени бутилки.
Приближих се до него и попитах:
— Тук ли живее Грета Сървис?
Погледна ме сънено и поклати глава.
— Не, няма такава.
— Сигурен ли сте?
— Вече ви казах.
Тогава си спомних името, написано в ъгъла на картичката и попитах:
— А какво ще кажете за Хауел?
Той се поизвърна малко и погледна списъка, който висеше на стената, а после каза:
— Двеста и девет, втория етаж — и после посегна към телефона.
— Остави това — казах му рязко.
За един кратък миг той искаше да се ядоса, но после ме погледна с широко отворени очи, олюля се, сви рамене и отново се настани удобно в креслото си. Хванах Далси за ръка и я повлякох по стълбата.
Почуках два пъти, преди от другата страна да се чуе някакъв тих звук. Почуках още веднъж и тогава един сънен глас каза:
— Сега, сега, само не чупете вратата.
Чух шум от паднал на земята стол, някой изруга тихо, после под вратата се показа тънка ивица светлина, издрънча веригата, ключалката щракна и аз казах:
— Здрасти, Грета!
Това беше тя. Не, разбира се, онази Грета от снимките, но все пак тя. Лицето й беше малко посърнало, красотата й не беше така пищна, както преди, кожата й беше загубила свежия си вид, а очите й — своя ясен поглед. Гарвановочерните й коси бяха объркани и разпилени по раменете.
Носеше евтина хавлия, която придържаше с ръка под брадичката си, за да не се разтвори.
Напъхах я обратно в стаята, повлякох Далси след себе си и затворих вратата. Грета явно бе стигнала до крайния предел на нищетата. Стаята беше обзаведена само с най-необходимото. В гардероба имаше няколко рокли, празна бутилка от джин се търкаляше на нощното шкафче, на пода бяха пръснати парчета от счупена чаша. Грета гледаше ту мен, ту Далси.
— Какво искате?
— Вие ли сте Грета? — отговорих аз. Тя ме огледа мълчаливо, а после каза:
— Струва ми се, че ви познавам.
— Майк Хамър.
Сега тя ме позна.
— Копеле! — изсъска тя.
— Успокой се, малката, не си мисли, че можеш да ме обвиняваш за това, че брат ти е в затвора. Точно той ме помоли да те намеря.
Леко смутена, Грета отстъпи една крачка.
— Е, добре, намери ме. А сега се измитай! Неизвестно защо тя избягваше да ме гледа в очите.
— Какво е станало с теб? — попитах аз.
Тя едва-едва вдигна глава, устните й бяха плътно стиснати.
— Оставете ме намира.
— Хари иска да ви види.
Тя се извърна рязко и мрачно се загледа в мръсното стъкло на прозореца.
— В този вид?
— Мисля, че му е все едно.
— Предайте му, че ще отида на свиждане веднага, щом мога.
— Какво се е случило с вас, Грета?
Погледите ни, отразени в прозореца, се кръстосаха.
— Просто нищо не се получи. Имах прекрасни идеи, но не успях да ги осъществя.
— И какво да кажа на Хари за вас?
— Работя — отвърна кратко тя. — Успях да спечеля нещичко. Но времето ми ще дойде.
Гласът й прозвуча дрезгаво.
Не отговорих нищо и тя се обърна рязко към нас. Хавлията й се разтвори и прекрасното й тяло се очерта под прозрачната нощница в цялото си великолепие.
— Кажете му да ме остави намира, докато не се уредя. И престанете да ме следите. Ще правя това, което сметна за нужно. И самият той не се е подредил кой знае колко добре, нали? Аз поне съм на свобода и правя каквото мога. А сега ме оставете на спокойствие и се измитайте!
— Грета… не искате ли да си поговорим за Хелън Постън?
Тя не реагира на думите ми и каза равнодушно:
— Тя е мъртва, самоуби се.
— Защо?
