Тя отново наведе очи.
— Продължавай.
— В хотела на Четирийсет и шеста. Някакъв тип, според мен от покрайнините, може би и моряк… не се справяше много добре, но ми даде стотачка и останах с него цялата нощ.
— Къде го забърса?
Тя посочи към момъка на пода.
— Той определи срещата, както винаги. Не му харесва, когато работя сама… — в гласа й се долови лека ирония. — Навярно искате нещо. Но аз нямам нищо. Изтръскайте го него. Той взе всичко, дори и процента, който ми се полага, защото съм му била вързала някаква тенекия.
— Разрешавала ли си на някого да използва стаята ти?
— Че кой кретен ще поиска да използва тази дупка?
— Не питам за това.
— Не, не съм разрешавала.
Наведох се над момчето. Той дишаше тежко. По брадата му се стичаше тънка струйка кръв. Отворих шкафа. Същите рокли и куфара, които бях видял миналата нощ.
— По-добре си вървете, мистър, той ненавижда ченгетата.
— Кой е той, миличка?
— Лоренцо Джоунс, бивш боксьор.
— Да, но сега не е във форма…
— Няма значение. Опасен е. Не си мислете, че няма да ви търси.
Наведох се и извадих портфейла от джоба му. В него имаше петстотин и трийсет долара, шофьорска книжка, в която хотелът беше посочен като постоянен адрес, и два билета за бокс за следващата седмица.
— Коя е неговата стая?
Вирджиния направи гримаса на отвращение.
— Кой го знае! Шест момичета работят за него. Когато някоя стая е празна, той остава да нощува в нея. Никога за нищо не плаща. Казва, че живее тук. Лъже. Може и да е било така преди, когато още не е имал момичета.
— Да се върнем към миналата нощ.
Тя въздъхна, затвори очи и назова името на хотела, номера на стаята и мъжа, като го нарече просто Бъд. Бил на средна възраст, тъмнокос, с белег на брадата, говорел с лек акцент. Лоренцо Джоунс се срещнал с нея към единайсет на обичайното място, дал й адреса и тя отишла. Обикновено така правят. Тя добави с известно съжаление:
— Знаете ли, мистър, само преди две години взимах по двеста долара на нощ.
— Винаги има две възможности, моето момиче, само че човек не бива да се тутка.
— По дяволите! Че къде мога да отида!
Хвърлих портфейла на Лоренцо на леглото и се наведох, за да го изправя на крака, когато нечий глас до вратата извика:
— Не мърдай!
На вратата стояха двама. Единият препречваше изхода с тялото си, а другият държеше дебела тояга. Това бяха истински бандити, калени в безбройните улични битки и превърнали града във вертеп. Бяха по на около трийсет и дяволски опасни, защото харесваха това, което правеха, и бяха въоръжени по съответния начин, за да могат да го правят.
Първият усети какво се каня да направя и скочи като котка. Преди да успея да измъкна патлака си, той вече висеше на мен, дигайки тоягата във въздуха, която едва успях да хвана с ръка.
Но все пак той успя да ме улучи по рамото и цялата ми ръка изведнъж изтръпна. Вече се канеше да ме удари през лицето, когато с всичка сила го ръгнах в слабините. Той нададе сърцераздирателен вик, но явно ударът не беше достатъчно силен и той отново се нахвърли върху мен, като ме ругаеше през стиснати зъби.
В това време откъм вратата връхлетя другият и с всичка сила ме мушна в ребрата с юмрук. Ударът беше толкова силен, че ме отхвърли на леглото, от което Вирджиния отново падна на земята. Всъщност той беше спасил врата ми, защото ударът ме беше изхвърлил от полето на действие на тоягата, но аз нямах време да му благодаря за това.
Скоро обаче разбраха, че и на мен ми се беше случвало да участвам в улични побоища. Изправих се, вдигнах крака си и с тока на обувката ударих втория право в противната физиономия. После се превъртях във въздуха, скочих на крака и за миг се озовах в противоположния ъгъл на стаята.
Оня с тоягата отново се нахвърли върху мен. Хилеше се самодоволно, ръката му беше протегната напред. Наведох се и се промуших под нея, хванах го за рамото, приложих му хватка и извих ръката в лакътя му с такава сила, че се чу ужасен звук от чупене на кост. Той се сгърчи като марионетка от болката, която прониза тялото му. За част от секундата се опита да изкрещи с широко отворена уста, но после се сгромоляса на пода и загуби съзнание.
Вторият все още лазеше на четири крака, като се опитваше да се изправи. Ритнах го още веднъж в лицето и той се просна на пода като безформена парцалена кукла.
Вирджиния се беше свила в ъгъла, притиснала устата си с ръка. Очите й бяха изскочили от орбитите от ужас. Нямаше никакъв смисъл да говоря с нея. Взех си шапката и се огледах.
Лоренцо Джоунс беше изчезнал някъде.
Слязох долу. Когато администраторът ме видя, лицето му видимо пребледня, не помръдна и не издаде никакъв звук, когато се протегнах над плота, хванах го за ризата и го ударих три пъти по лицето. Не беше успял и сега си плащаше за това, като се надяваше, че другите ще бъдат също толкова снизходителни.
Той ме гледаше мълчаливо, докато вдигнах телефонната слушалка, обадих се на Пат и му разказах за това, което се беше случило.
Нещата се усложняваха и сега трябваше да открием Грета Сървис, но трябваше да намерим предлог, а също и Лоренцо Джоунс, само че за него предлог не ни трябваше.
Пат ми нареди да не мърдам от мястото си, за да обясня всичко на хората от патрулната кола, която беше изпратил насам, но аз нямах намерение да направя това. Момчетата добре си знаеха работата, а онези двамата горе нямаше къде да отидат.
След четвърт час трябваше да се видя с Велда. Щеше да й се наложи да ме почака. Излязох на дъжда и извървях два квартала, докато намеря такси. Накрая, когато се качих, наредих на шофьора да ме откара в Проктър Груп Билдинг. Дежурният във фоайето току-що беше застъпил на смяна, но беше онзи същият, който бе на дежурство миналата нощ. Напомних му, че съм идвал тук с Далси. Казах му, че тя ме е помолила да взема някои неща от бюрото на Тиъдър Гейтс, че е много важно и че ще ми откъснат главата, ако желанието й или по-точно — нареждането й, не бъде изпълнено.
Той взе толкова присърце нещата, че веднага се обади на помощника си и ме придружи до вратата. Когато влязохме в офиса на Гейтс, аз веднага отидох до въртящата се картотека на бюрото му и започнах да търся. Трябваше ми картонът на Грета, за да видя онези знаци, които бяха написани на него, защото сега вече знаех какво означаваха.
Прегледах три пъти картоните, но не открих това, което търсех — картонът на Грета го нямаше. Дежурният внимателно следеше всяко мое действие.
— Намерихте ли това, което търсехте, сър?
Не му отговорих, а го попитах:
— Как се казва секретарката на мистър Гейтс?
Той се замисли.
— Струва ми се, че мис Уолд.
— Трябва ми телефонът й.
— Може би в бюрото има указател.
Той се приближи, измъкна горното чекмедже, извади отвътре указател и прокара пръст по редовете, намери нужния номер и ми го каза.
— Мис Уолд, търся мистър Гейтс. Бил ли е днес в офиса?
— Да, дойде към десет, отмени всичките си срещи и излезе.
