— Не знаете ли къде мога да го намеря?
— Позвънихте ли у тях?
— Не още.
— Ако го няма вкъщи, просто не зная къде би могъл да бъде. Ще трябва да почакате до утре сутринта.
Благодарих й и оставих слушалката, после намерих номера на Гейтс и го набрах, но сигналът ми даде да разбера, че там няма никой. Оставих слушалката и си записах адреса.
— Това ли е всичко, сър?
— Да — отговорих му аз. — Засега.
Гейтс живееше в една от реставрираните тухлени сгради на Петдесета улица. Притежаваше апартамент-ателие. Двама други фотографи заемаха останалите апартаменти в зданието. Единият от тях, който живееше на първия етаж, явно още работеше, защото в помещението светеше и вратата, която водеше във фоайето, беше отворена.
Влязох, качих се по стълбата на втория етаж и натиснах звънеца на вратата на Гейтс.
Никой не отговори.
Опитах шест шперца от тези, които носех със себе си, преди да успея да отворя вратата. Стиснах колта в ръка и напипах ключа на стената. Студиото си изглеждаше напълно нормално. Миришеше на застояло и на разни химикали, но беше абсолютно празно. За да съм напълно сигурен, обиколих и останалите стаи. Тиъдър Гейтс го нямаше никъде.
Двата гардероба на стената бяха пълни с дрехи, чекмеджетата, също, но всичко беше подредено идеално и ми беше трудно да преценя дали е взел със себе си нещо, или не.
На бюрото му имаше купища рекламни каталози на фирми, търгуващи с фотоапарати, наоколо се търкаляха пликове с писма, а по средата се намираше въртяща се картотека, както и на бюрото му в служебния офис. Бързо проверих, но и тук не намерих картона на Грета. До стената имаше каталожни чекмеджета, измъкнах онова, на което беше написана буквата „С“. Там имаше папка с пробни снимки на Грета, дубликати на онези, които бях виждал в Проктър Груп Билдинг. Вече се канех да затворя чекмеджето, когато изведнъж забелязах, че неговото съдържание е подредено но азбучен ред от П до Т. От чисто любопитство прегледах първите няколко картона.
И тогава видях името на Хелън Постън.
В папката имаше четири пробни снимки, но и това беше напълно достатъчно. Теди Гейтс я беше накарал да позира така, че всеки инч от пищното й тяло се виждаше ясно през прозрачната гръцка туника, същата като онази, с която се бе снимала и Грета. Да, и тя както и Грета не ставаше за манекенка в Проктър Груп. И това беше много лошо. На техния фон девойките от Проктър Груп приличаха на мокри кокошки.
Пъхнах снимката обратно, измъкнах чекмеджето с буквата Д и открих там три пробни снимки на Максин Дилейни. Тя беше самата женственост. Имаше знойна плът, но съвсем не беше от типа на онези в Проктър Груп. Гърдите и бедрата й бяха твърде пищни, от цялото й същество лъхаше страст. Нямаше нищо общо с онази неземна ефирност, която се искаше от едно момиче, за да стане манекен.
Затворих чекмеджето и отново завъртях картотеката. Там нямаше картони нито на Хелън Постън, нито на Максин Дилейни. Това можеше да се очаква. И двете бяха мъртви. Очевидно Гейтс ги беше извадил при поредната проверка на картотеката, но тук нямаше и картон на Грета Сървис, а съвсем скоро той беше там.
Изтрих всичките си отпечатъци, слязох долу и тръгнах към Бродуей, където взех такси и дадох на шофьора адреса на Блу Рибън.
Велда явно вече не се надяваше, че ще ме види, и точно допиваше второто си кафе. Юджийн се опитваше да я забавлява, но когато се приближих до масата, те прекратиха разговора си. Очите на Велда гневно блеснаха. Ако имаше нещо подходящо под ръка, сигурно щеше да го запрати по мен. Но в този момент забеляза следите по лицето ми, които бяха останали след побоя в хотел Сейндлър с онези двамата. Гневът й отстъпи място на съчувствието и загрижеността и тя ме хвана за ръката.
Юджийн донесе кафе и сандвич и докато кротко отпивах от кафето, аз разказах всичко на Велда. Реших да не споменавам някои неща. Това засега бяха само идеи, които все още не се бяха оформили в нещо определено. Те все още неясно се въртяха в ума ми в очакване да ги обмисля окончателно.
Оказа се, че Велда беше оставила включен телефонния секретар, така че знаеше, че Хай и Пат са се обаждали. Пат беше проучил двамата типа, които били съдени за сексуални извращения и пуснати под гаранция. И двамата бяха нарушили задължението си да се регистрират в полицията и бяха обявени за издирване.
Момчетата, които ме бяха нападнали, сега бяха в предварителния арест. Бяха казали, че администраторът ги бил повикал, за да ме изхвърлят от хотела. Трябваше да се явя, за да потвърдя обвинението. Лоренцо Джоунс също бе обявен за издирване, но типове като него спокойно можеха да изчезнат в град като Ню Йорк. Вирджиния Хауел беше назовала имената и адресите на останалите момичета, които работеха за него, но него самия не бяха успели да открият никъде.
Хай искаше да ме види колкото се може по-скоро. Ал Кейси беше открил нещо важно и аз трябваше да се видя с него в десет часа в офиса му.
Като ми изложи накратко цялата информация, Велда попита:
— Е, на какво ти прилича всичко това?
— Вони. Но когато всичко се обърква до такава степен, непременно се появява нещо ново.
— Открих колата, която Грета Сървис е използвала. Взимала я е под наем два пъти, и двата пъти я е регистрирала на свое име, и двата пъти показанията на километража били приблизително еднакви: първия път — сто и осемнайсет мили, а втория — сто и дванайсет.
Велда порови в чантата си и измъкна оттам карта на Ню Йорк, Джърси и Лонг Айланд.
— Като че ли и двата пъти е обикаляла някъде. Очертах кръг с радиус шестдесет мили. Ето го.
Тя ми подаде картата и очерта с пръст един кръг.
— Дявол знае колко квадратни километра са тук — отбелязах аз. — Интересува ни само периметърът.
— Да, ако се е насочвала направо към целта.
— Във всеки случай с нея често е пътувала Хелън Постън, а жените обикновено не се отклоняват много от целта, когато сами карат колата.
Още веднъж проследих очертания на картата кръг, като отбелязах през кои места минава. Те бяха странно малко. Ако можеше да се вярва на схемата, пътят на Грета би трябвало да я отведе към някое доста отдалечено място. И отбелязаната от Велда линия минаваше доста близо именно до едно такова място. Намираше се в Лонг Айланд и се наричаше Бредбъри. Извадих писалка и заградих града с кръгче.
— Ще започнем оттук.
Велда погледна към мен през масата и кимна:
— Да, писмото, което Хари е видял у Грета, е било именно от там.
— А когато Хари попитал за писмото, тя го прекъснала. Може би зад всичко това се крие нещо.
— Зная това място, Майк. Когато бях дете, в него живееха само богаташи. Оттогава някои неща се промениха, защото хората вече бягат към предградията, но въпреки това там има доста тузари.
— Кого би могла да познава там Грета? — попитах Велда.
— Една красива жена може да познава кого ли не. Това поне е някаква следа. Какво ще кажеш, ако надникна в някой мотел по пътя и се опитам да изясня някои неща? Ако разбера нещо, ще ти се обадя.
— Внимавай, пази се. Ти също си красива кукличка.
— Отдавна трябваше да го забележиш — каза Велда и ме награди с една нежна усмивка.
— Като си помисля за онези стаи в семейните пансиони, които пропадат напразно…
— И мене ме е яд, котенце.
Тя хвърли поглед към пръстена, който носеше на лявата си ръка. Беше подарък от мен.
— Мога да се омъжа по-лесно от всяко друго момиче. Защо ли ми трябваше да се захващам с теб?
— Ние сме родени един за друг — казах аз. — А сега да се размърдаме.
