Мики Спилейн
Секс капан
НА ШЕРИ… чиято роля в тази книга не може да се отрече. Сложна, да, без съмнение, но с удоволствие проучена, с удоволствие преживява. Кукличко, ти си величествена!
1
Докато изпих двете питиета в бара, туристическата тълпа, наблъскана в полет 16 на Луфтханза, опразни салона за багаж на летище Кенеди. Носачите бяха захвърлили опърпания ми кожен куфар в неизползвания ъгъл в дъното и аз го измъкнах изпод купчина подобен на моя багаж и чифт ски. Дърветата за слалом изглеждаха малко ненамясто през юли, но всеотдайните скиори намират сняг по всяко време на годината.
Самотният таксиджия край бордюра вдигна очи над вестника, ухили се и отвори задната врата. Хвърлих вътре куфара си, подадох десетдоларова банкнота през плексигласовата преграда помежду ни и седнах. Той погледна най-напред банкнотата, после мен.
— Тва за к’во е?
— За да ме закараш бавно. Искам да видя на какво прилича Ню Йорк сега.
— Откога те няма?
— Доста.
— Изровили са го и са го построили отново… Все тая. Тълпите са същите.
Дадох му адреса.
— Карай по дългия път — казах.
Беше прав. Нищо не се бе променило. Като в някаква ферма — земята си беше на мястото. Можеш да посадиш друго, цветовете да са различни, стъблата да станат по-дълги и класовете да натежат повече, но когато ги отрежеш — все тая.
На моста Трайбъро шофьорът махна лениво с ръка към града.
— Напомня ми за Иуо Джима. Толкоз бой за някакъв си хълм. Сега всички са мъртви, а хълма още си седи на мястото. На кой му е било притрябвало?
— Може би на хората, които са живели там. Той мислеше това, което и аз.
Пред Лий шофьорът прибра таксата за паркинга и другите десет долара широко усмихнат, без да отделя очи от моите в огледалото.
— Достатъчно бавно ли беше?
И аз му се усмихнах.
— Прав си. Нищо не се е променило.
— Знаеш ли… Можеше да вземеш някой от туристическите автобуси и…
— Ами! Тук съм роден. Всичко ми е познато. Оттогава, досега.
Таксиджията кимна мъдро и прибра мангизите. След това със странното прямо любопитство, което може да притежава само един роден в Ню Йорк нюйоркчанин, попита:
— Кой ще опере пешкира, а, приятел?
Усетих как ъгълчето на устата ми се разтегля в усмивка. Почти бях забравил психиката на таксиметровите шофьори. Най-добрите след барманите.
— Имам ли вид на скандалджия? — попитах.
— Мама му стара, напушен си като за лов на мечки.
Портиерът ми каза, че Лий Шей живее в апартамент 6D, не си направи труда да обяви посещението ми и ме остави да се промъкна в асансьора покрай двойка младежи, чиито чудати дрехи остро контрастираха с бижута тежка категория от антично злато и диаманти. Лий бе подбрал свърталището си добре. Продължаваше с почти бизнесменска деловитост да търси квартали, напомнящи Гринидж Вилидж. Едно беше сигурно — Лий се забавляваше, тоест, беше си все същият.
Натиснах звънеца на апартамента му и го чух да жужи на фона на стереоуредба и звънлив женски смях. След това вратата се отвори и пред мен застана Лий — висок и жилест, с коктейл в ръка. Ухили се до уши. Беше само по къси гащи на червени райета, със значка „LOVE“, закопчана отстрани, но за него това беше униформа и нямаше да я махне, докато на мода не излезеше друг надпис.
— Куче! Мръсен кучи сине, защо, по дяволите, не ми каза кога пристигаш? — Измъкна куфара от ръката ми, прегърна ме и ме дръпна вътре.
— Така беше по-лесно. Все едно трябваше да пътувам цял час заради движението.
— Дявол да го вземе, радвам се че те виждам! — Лий се обърна и извика през рамо: — Ей, сладурче, ела тук!
Тогава се появи момичето със звънливия смях — едра красива брюнетка, която се плъзна по килима, сякаш някой отваряше страница на лъскаво списание, и ми подаде чаша. На себе си нямаше нищо, освен черен копринен шарф, завързан на кръста, който поради някаква необяснима причина беше единственото, което биеше на очи.
— Куче, това е Роуз — каза Лий.
— Значи ти си куче?
— Куче?
— Доколкото разбрах, ти си един от военните спомени на Лий. Легенда.
— Роуз е курва — засмя се Лий. — Първокласна и скъпоплатена. Приятели сме.
Отпих от чашата. Както обикновено — добро, не скъпо уиски и много джинджифилов сок. Погледнах Роуз и кимнах.
— Значи и ние сме приятели, сладурче. Да не би да обърках плановете ви?
— Зарежи тия приказки. Чакахме те. — Той направи крачка назад и ме огледа. — Същото старо краставо куче. — Обърна се към Роуз и поклати глава. — Униформата му никога не беше изгладена. Единствената причина шефът на ескадрилата да не го изяде с парцалите беше, че имаше зад гърба си най- много свалени самолети. А и все едно не излизаше от базата.
— Повече се забавлявах в бункера с дежурните екипи. Ти предпочиташе да пиянстваш из Лондон — напомних му.
Роуз дойде до мен, улови ме за ръка и ме поведе към всекидневната. Лий взе куфара ми и тръгна след нас.
— Както винаги — отбеляза той, — един опърпан куфар, пълен с дрънкулки за туземците, никакви други дрехи, освен тези на гърба му и плаче за бръснене.
— Половин ден висяхме в Шанън, Лий. Всички други летища бяха затворени.
— И ти грабна бутилка и курва, и се запъти към гората.
— Грабнах книга и бира и увиснах в чакалнята.
— Спрях и огледах апартамента му. Разхвърлян, голям, староергенски, с всички атрибути, за които може да мечтае професионалният прелъстител, готов да полети при първия зов на тръбата.
— Хубава дупка — отбелязах. — Защо, по дяволите, никога не си се женил?
Роуз стисна ръката ми и отново пусна звънкия смях.
— Хлапетата не се женят. Искат само да си играят.
— Доста скъпа детска площадка. — Погледнах Лий. — С какво се занимаваш сега?
Той извади бучка лед от чашата и я мушна в устата си.
— С жонгльорство. — Видя, че се мръщя и се ухили още повече. — Не, не това, идиот такъв. Зарязах рекламата и се впуснах в шоубизнеса. Уреждам трудни за набавяне реквизити и актьори за театралния занаят. Това плаща за детската площадка.
— А кой плаща за другарчетата в игрите?
Лий се протегна, дръпна копринения шарф от кръста на Роуз и той увисна в ръката му. Сякаш свали драперия от статуя. Изведнъж Роуз наистина се оказа гола и ефектът бе поразителен. Поклатих глава и отпих от чашата си.
— Приятелите са приятели, за да се забавляват.
Роуз се обърна рязко и косата й се разпиля надолу по раменете.
