— Странно, че искат да им е удобно, когато решат да умират — каза човекът, като посочи възглавницата. — Миналата седмица имаше двама такива. Единият дори се беше подстригал, избръснал и облякъл най-хубавите си дрехи. Сигурно за да спести усилия на погребалното бюро…
— Благодаря.
Човекът покри чаршафа и останките на Копли бяха качени на носилката. Детективът, който разговаряше с пожарникарите, приближи и нареди:
— Никакви снимки!
— Не си и заслужава. Какво се е случило?
— Един от наемателите подушил газ и се обади. Човекът е мъртъв твърде отдавна, за да можем да помогнем. Все същата стара и банална история.
Извадих бележник и писалка, и погледнах полицая:
— Уилиам Копли. Личната му карта го представя като застрахователен агент към агенция „Уотс“ — отвърна той на безмълвния ми въпрос. — Мисля, че е дошъл от Калифорния. Никой от съседите не знае нещо определено за него, а засега не сме се свързали и с офиса му.
— Защо го е направил?
— А, да. — Той посегна към масата и взе едно писмо. — Нямаше плик. Писмо, започващо със: „Скъпи Джо…“ от дама, подписана като „Фло“. Развалила годежа и се омъжила за някакъв си, в когото се влюбила внезапно. Писмото бе в ръката му, когато го намерихме.
Той ми го показа — една страница на евтина канцеларска хартия. Без име и адрес, писмото изглеждаше да е сгъвано няколко пъти. Подадох му го обратно:
— Лоша работа.
— Но и нищо ново. Затворил прозореца, включил фурната и котлона и си легнал. Поне си е направил труд да изгаси пламъка, иначе тук щеше да има страхотна експлозия. Обаче е забравил да изключи телевизора. Това може да свърши същата работа, като да запалиш цигара… Тези побърканяци не дават и строшен цент за това колко хора могат за си отидат заедно с тях. Аз лично предпочитам да скачат отвисоко. Невинаги, но обикновено е по-безопасно за всички…
Записах подробностите, имената на служителите и попитах отново:
— Имате ли нещо против да поразгледам?
— Не. Казах Ви, няма нищо особено. Само обикновени дрехи на ерген, а в хладилника няма храна дори за една котка. Тук е от около три месеца и вероятно се е хранил навън. Нищо чудно и за първи път да е ползвал печката…
Не ми отне много време да си съставя представа за Бил Копли. Вероятно най-доброто описание е именно „типичен ерген“. Но при наличието на факт, че е работил при Рей Уотс, не се връзвах на приказките за самоубийство. Всички, които работят в компанията на Рей, са бивши полицаи или служители на разузнаването. Тренирани, със здрава психика.
Пръснати по пода около кухненския асансьор и прозорците, имаше доста сгънати вестници, които запушваха дупки, и те бяха единствените неща не на място в цялата обстановка. Всичко друго беше спретнато и подредено като при военен.
На тоалетката в спалнята му лежаха шепа монети и отворен портфейл с пари, стърчащи от него, но леглото бе впечатляващо добре оправено, и, с изключение на липсващата възглавница, бе непипнато.
Двустаен апартамент с баня към спалнята. Дневната бе съчетана с кухня и обзаведена с два големи фотьойла, канапе и маса за хранене с четири стола. Имаше две малки възглавнички в единия ъгъл край канапетата. Застанах край него и забелязах три монети между възглавниците.
Прибрах бележника в джоба, казах „довиждане“ на полицаите и се отправих към вратата. Останалите наематели се трупаха и всеки се опитваше да надзърне в апартамента. Въпреки протестите им ги накараха да си разотидат по жилищата.
Полицаят каза:
— Свърши ли?
— Тук няма нищо.
— Същото казаха и другите. Така е, братче, невинаги излиза свястна историйка за вестника…
— Ще изчакам малко…
Точно преди да си тръгна, разгледах вратата, чиято ключалка бе извадена от полицаите при разбиването. Полицаят се обади отново:
— Действаха бързо. Добре, че не беше от металните противопожарни, каквито има в по-нови апартаменти.
— Не беше ли си сложил резето?
— По дяволите, винаги забравят по нещо.
— Така си е — потвърдих.
На ъгъла, при будката за цигари се свързах с Нюарк Кънтрол и говорих с Върджил Адамс. Казах му, че искам отново Ан Лайтър, Хукър и Джеймс да проследят какво точно е правил Бил Копли, и му описах накратко какво съм видял.
Той можеше да го предаде в доклада си до централата и да ми спести време. Казах му, че сменям хотела и ще му се обадя по-късно.
Влязох през страничния вход на хотел „Кинг Лиополд“, проверих дали има нещо, оставено за мен. Нямаше, и тогава се качих с асансьора до стаята си. Превъртях ключа и почти едновременно запалих лампата.
Сега Рондин не беше там. Но имах посещение. Компания от трима. Спокойни мъже, както си седяха и пушеха, мълчаливо и кротко, само дето единият държеше насочен към мен пистолет.
Първи се обади Хал Рандолф:
— Хайде, влизай, Тайгър.
Чу се и гласът на Томас Уотфорд:
— Моля, заповядайте, мистър Мен.
И двамата са шефове на IATS и когато те лично вземат участие в някой случай, значи работата е адски напечена. Не бях виждал другия по-рано, но беше достатъчно, даже прекалено типичен — CIA4, IATS или някоя друга система от този тип. Точно той бе с пистолет.
Рандолф ме остави да седна, кимна към младия мъж й той остави пистолета.
— Кой е приятелят ти? — попитах.
— Катър. Албърт Катър. Въпреки че не си го срещал, той е добре запознат с богатото ти на факти досие…
Погледнах го и забелязах науверения начин, по който седеше. Около тридесетгодишен и невероятно стриктно избаран със сивия си костюм, консервативна кройка. Всички белези на образование, възпитание и интелигентност се набиваха в очи.
— Може би това мога да ти кажа, Мен — продължи Рандолф с изписано на лицето задоволство. — Ние не можахме да накараме Конгреса на САЩ да предприеме действия срещу вашата т. н. група и персонално към Мартин Грейди, който все намира достатъчно влияние и пари, за да размотава процедурите. Но комитетът издейства вашата организация да бъде под постоянно наблюдение, при непрекъснато проверяване и проучване…
— „Тормозена“ не е ли по-точно казано, приятел?
— Не е добре да ме прекъсваш, Мен!
Нахилих му се откровено и не без известна наглост.
— Мръсна работа. Някой трябва да върши нещо, за да оправя шибаните бакии, които вашите хора доста често заформят!
— Но политическият аспект…
— Шибани глупости! — Рязко се изправих и ги изгледах отгоре. — Уморен съм, направо съм скапан от тези тъпи идиотщини, които ще последват. Как не разбрахте, че светът се променя! Ние винаги си търсим проблемите и враговете навън, а не се мъчим да си оправим батаците вътре! Ще се сблъскваме с руснаците, докато сме живи и съществуваме, но сега вече те не отварят достатъчно работа, за да оправдаят съществуването на плесенясали мозъци като вас! А ние сме цивилизована държава! И всички, които ни
