регистрацията без много шум, само с десет долара за момчето от руумсървис. Настаних се в хотел „Брайем“ под собственото си име — Тайгър Мен, Колумбия, обадих се на Рей Уотс от уличен телефон и му разказах за края на Бил Копли. Наредих му да не споменава за задачата, свързана с Мартрел. Ако имаше въпроси, той щеше сам да си отговори на тях.
Рей бързо схвана положението и каза, че ще се погрижи. Безпокоеше го факта, че Копли не е оставил нищо като някакъв вид информация. Знаех, че и да преореш мястото, няма да намериш нищо. Ако убиецът е имал време, той е открил всичко, оставено от Копли и представляващо интерес, защото вече бях съвсем наясно, че си имаме работа именно с професионалисти.
Оставих слушалката, върнах се в хотела и се строполих в леглото. Беше тежък ден. Междувременно бях съобщил на Нюарк Кънтрол къде съм. След това заспах.
Тя можеше първо да се обади. Но не го направи. Вместо това почука на вратата в 12 часа на обяд, като ме изтръгна от един много тежък сън. Трябваше трескаво да измъкна револвера и едва след това отворих вратата.
Тя стоеше усмихната и в първия момент не я познах.
В този миг жената, която бях оприличил на мишка, представляваше една истинска мечта в тесен костюм и пелерина. Косата й — напълно руса, бе вдигната високо. Ан Лайтър е или най-голямото превъплъщение на дявола в женски образ, което съм виждал, или ненадмината майсторка на женското преобразяване. Признавам, че ме впечатли. Казах:
— Влизай. Не съм облечен.
— Така разхвърлян и с този револвер в ръката си идеалната корица за едно определено списание…
— Чудесно.
Тя затвори вратата зад себе си и пристъпи в стаята.
— Фирмата на Грейди не може ли да си позволи по добри места за живеене? Мисля, че изкарвам повече от теб. — Ан се усмихна и настани удобно във фотьойла. — И престани да се мръщиш.
— Такъв съм. Характер.
— Очевидно. Мислех, че мъж с твоята надареност никога не спи сам…
— Празни приказки, бейби. Какво става?
Тя поклати глава и си позволи да ми направи физиономия.
— Казаха ми какво става с теб. Не повярвах напълно. Как стоят нещата в Щатите, Тайгър?
— Здраво и непоклатимо, кукло. Да приключваме.
Посегнах за панталоните и ризата, навлякох ги, а тя изобщо не се притесняваше да ме наблюдава. Предимство е да бъдеш достатъчно възрастен, за да избираш сам времето и мястото. Тази жена може да ми въздейства и е по-добре да се пази. Някой ден ще направи погрешно движение или ще каже излишна дума, и ще си навлече нещо, което е последно и фатално. Може би.
Професионалистка като нея бързо преценява характера на всеки. Каза:
— Отначало ли да почвам, или да обобщя?
— Само най-важното.
— Добре. Пуснахме информацията през централата и ето какво се получи. Твоят приятел Рей Уотс е натоварил Копли да тръгне по следите на Соня. Той е проверил на летището, и попаднал на жена, която пътува под името Хелън Уелс. Имахме късмет — една от стюардесите я разпозна със сигурност. Не е имала проблем със смяната на името, защото момичето знаело историята й и сметнало, че желае анонимност. От летището е взела такси…
— Намерихте ли шофьора?
— Разбира се. Той я е оставил при хотел „Шривспорт“ в началото на 30-а улица и тук следата свършва. Не се е регистрирала, нито пък някоя друга, отговаряща на нейното описание, е отсядала там.
— Това е доста работа за една нощ…
— Това е операция под команда „ПЛАТОН“ — напомни ми тя.
— А близките хотели?
— Всички.
— Такситата?
— Колкото можахме. Още не сме свършили. Хукър и Джеймс сега се занимават с това.
— Бил Копли?
— За него — абсолютно нищо. Или е попаднал на следите й и я е последвал, или се е отказал на същото място, докъдето стигнахме и ние, и се е прибрал вкъщи. Последното е мое предположение.
Потърсих в телефонния указател номера на хотел „Шривспорт“, но го открих в „жълтите страници“. Оказа се хотел само за жени и най-вероятно бе място за преспиване на момичета, дошли току-що в града. Нещо като временен разпределител, докато се намери работа или място другаде.
— Соня Девъл никога не би изпаднала до нивото на толкова евтини места — отбелязах.
— И ние така решихме. Предполагам, че просто е казала на шофьора да я закара там, и е сменила таксито.
— Къде са сега Хукър и Джеймс?
— Отседнаха в „Тафт“. Единият почива, а другият още обикаля.
— Ще видя докъде са стигнали. Някакви имена, с които са се регистрирали?
— Не.
— Добре. А ти какво смяташ да правиш?
Тя ми се усмихна щедро, стана и отметна пелерината. И с явна цел започна да се изхлузва от костюма си.
— Ужасно си падам по горещите легла, Тайгър. Затоплени специално за мен… Нямах време да си намеря легло, така че смятам да остана тук и да се наспя. Нещо против?
— Бъди моя гостенка — отвърнах великодушно.
Преди да успея да си сложа сакото, тя вече си бе свалила и блузата и аз се удивих на самия себе си. Какво, по дяволите, изобщо ме бе накарало да си помисля дори за момент, че е невзрачна като мишка?
Оказа се жена с едни от най-едрите гърди, които някога съм виждал, с дяволити, предизвикателни очи. Усмивката, който ми хвърли, бе едно огромно, нахално предизвикателство.
Не исках да гледам повече, а и тя вече не ме улесняваше в тази насока. Просто за да довърша играта хвърлих един оценяващ поглед точно, когато пръстите й намериха ципа на полата, и казах:
— Не пропилявай това, по което си падаш, сладурано.
Смехът й бе лек и гърлен.
— Твоите ивици все още не се появяват, тигърчо…
— Когато ги видиш, може и да изписукаш… — отвърнах.
— Силно ли?
— Ще те чуят всички наоколо…
— Нямам търпение — отвърна ми нахално тя и още по-нахално се отърколи гола в леглото.
Това просто нещо — да видя метаморфозата на една жена, ме накара да се замисля какво може да се е случило. Така че, противно и на собствените си очаквания, излязох, взех такси и отидох до „Шривспорт“, влязох в сградата и застанах пред рецепцията, където две ужасни типеси отбраняваха „бастиона“ от всякакви мъже. Те вдигнаха очи към мен с враждебност, която означаваше, че виждат мъже и само мъже, и че всеки мъж е само едно нещо — страхотно зло.
Едната, със стегната сива коса, процеди презрително само:
— Да? — и зачака.
— Бих искал да видя книгата за посетители отпреди три дни.
— Защо?
— Търся една жена. Възможно е да не е използвала истинското си име.
Усмивката й бе твърда и убийствено язвителна:
— Съжалявам, но това не е възможно.
Твърде много мъже са били сплашвани от тази усмивка. Твърде много си спомнят всесилния матриархат и авторитета вкъщи, и направо са падали възнак само при погледа, който видях.
Аз обаче съм късметлия. Този тип жени никога не са ми въздействали заплашително. Ако някой иска нещо да ми каже, не е този начинът.
