— Дълга история, Тайгър. Ще ми бъде приятно да ти я разкажа някога, когато бъдем само двамата, без „ПЛАТОН“…
— Искам да я чуя! — настоях.
Усмивката й бавно изчезна и тя каза:
— Някакви специални инструкции?
— Не се излагай на никаква опасност! Запомни! Аз ще съм наблизо. Виж дали ще можеш да изведеш Соня Девъл оттам, без да те забележат. Трябва да има и други изходи в тази сграда.
— Ще се справя.
— Знаеш ли някое сигурно място, където да я отведеш?
— Може би е по-добре ти да го подбереш.
Грабнах парче хартия и надрасках адреса на една къща. Ползвал съм я и преди в забутана част на града. Собственикът си падаше по парите на Мартин Грейди. Добавих парола с моя знак и код за допуск. Дадох й листчето.
— Просто дай това на човека.
Тя взе бележката, сгъна я, пъхна я между гърдите си и кимна.
— Тръгни пет минути след мен — казах.
— Добре.
Долу във фоайето взех вестник и го прегледах, за да мине време. Но забелязах на втора страница огромно заглавие — „Гейбън Мартрел“. Бил откаран в централната градска болница с леки гастритни болки и там го държали под наблюдение.
Прочетох отново внимателно съобщението, но то не ми казваше нищо повече от банално резюме, като за пресата.
Да държат Мартрел в болница бе хитроват начин да го поставят под по-надежден и постоянен контрол. Така бе под наблюдение и на полицейските служби, не само на специалните.
Измъкнах една монета от джоба и изрових от грамадата имена в главата си телефонния номер на „Томас Уотфорд — импорт-експорт“, и набрах номера.
Представих се на някакъв мъжки глас, а сетне Уотфорд взе слушалката. Гласът му бе доста предпазлив:
— Какво искаш, Мен?
— Информация.
— Тогава предлагам да дойдеш тук.
— Твоята опашка май ме е загубила… Тихо изруга.
— Аутопсията е доказала убийството на Бил Копли, нали?
— Искаме да говорим с теб за това.
— Без съмнение. Първо искам информация. — И след като той не отговори, продължих: — Как беше отровен Мартрел?
— Тайгър…
— Слушай, приятелче, аз съм този, който ви „даде“ Копли. Липсва ви мотивът, с изключение на това, че ви подхвърлих някаква връзка с Мартрел. Кажи ми, каквото искам, и може би ще ви дам една идея накъде да ровите в това разследване…
— Върви по дяволите, Мен!
— Хич не се опитвай да проследиш обаждането. След тридесет секунди вече няма да съм тук. Отговори ми!
На него му трябваха само няколко.
— Някой се е добрал до храната му. А нямаме никакви следи, с изключение на това, че келнерът от руум-сървиза е спрял за малко, за да упъти двама гости, които не сме идентифицирали. Безспорен опит за ликвидиране с отрова.
— Как е той?
— Мартрел ще живее. Да те чуем и теб, Тайгър.
— Сега нямам време — отсякох и затворих телефона. Отне ми само 15 минути, за да се върна до „Шривспорт“. Последните пожарни коли се изтегляха. Оставаха червен седан с шефа на отделението и шофьора му, заедно с две патрулни коли. Единият полицай говореше с група хора — търсеше свидетели, но не успяваше да намери. Почти винаги този, който се е обадил на пожарната, стои отстрани и наблюдава действията, затова бях сигурен, че всички наоколо ще бъдат разпитвани. Е, аз ги подредих така, но се налагаше.
Мразя да показвам прескартата, но сега това щеше да ми свърши работа, без да предизвиквам подозрения. Доближих се до униформения шофьор и я показах бегло, но той ми направи отрицателен знак.
— Лъжлива тревога. Абсолютно нищо.
— Обаждане на шегаджия?
— Да. Различно правят. Понякога просто сигнализират.
Представих се и на единия полицай, и шефа му. Той каза:
— По-добре да тръгваме. Лъжлива тревога.
— Някакви следи?
— Не. За втори път тази седмица се случва в съседство. Най-вероятно пияни или деца.
— Ами, и без друго съм тук, мога да напиша едно разказче за това. Може да стане даже с продължение. Това е хотел за жени, нали?
— Абсолютно точно. Мъже не могат да припарят, защото във фоайето тези две дърти кукумявки пазят като цербери.
Кимнах и попитах:
— Говорихте ли с наемателките?
— Не, защо?
— Просто си помислих. Жените правят странни неща, когато са без мъжко присъствие… Представете си, че някоя е искала да пооживи скучната обстановка и да види мъже наоколо…
Шефът и ченгето се спогледаха.
— Това е идея — каза шефът. — Миналата година имахме подобен случай в един пансион за стари моми… — Пардон, за „благородни девици“…
— Да проверим ли? — попита полицаят.
— По дяволите, разбира се! — заяви шефът.
— Нещо против да дойда и аз?
— Не. Хайде, малко публичност може да сложи капак на тази помийна яма. Особено, ако някой се порови в боклука…
Застанах с гръб към бюрото и разговарях с един от полицаите, докато шефът се обясняваше на гишето. Достатъчно бе вбесен, за да приеме отказ от двете стари кокошки и им нареди да не се обаждат в никоя стоя. Един полицай остана на предната врата, а друг получи заповед да стои отзад, да не би при разпитите някой да се опита да избяга.
Влизахме във всички стои поред. Отне време, но нямаше начин да задвижа нещата по-бързо, без да изглежда подозрително… Интересуваха ме само три стаи — 300, 434 и 511. Час и половина по-късно стигнахме до стая 300 и срещнахме тая Робъртс. Отговаряше добре на описанието на Соня Девъл, но лицето й можеше да спре и часовник и имаше силен американски акцент.
Когато стигнахме на следващия етаж, потупах полицая и му казах:
— Можем да свършим по-бързо, ако аз се заема с някои стаи, вместо да ви следвам.
Нетърпението им надделя. Шефът ми даде знак с ръка да продължавам и аз се отправих по коридора до първия завой и започнах с четните номера. Минах през шест стаи с всички въпроси и тогава стигнах до 434. Почуках, нямаше отговор. Изчаках 30-ина секунди, почуках отново, погледах камериерката, която ме
