всичко останало. Мартин Грейди лично се обади и каза да продължаваме според инструкциите.
— Нещо за Гейбън?
— Все още е в градската централна болница.
— О’кей и благодаря. Ще се свържа с Нюарк, ако имам нужда от вас. Полицията има мои снимки, така че ще вляза в някое кино за цял ден и ще се раздвижа едва по тъмно. Имайте готовност.
— Да, сър. Бъдете внимателен.
Усетих, че устните ми се разтягат в усмивка. Грабнах телефона, набрах номера на Томас Уотфорд и когато се обади, казах:
— Убийството в хотел „Шривспорт“, приятел… Част е от случая Мартрел. Ан Лайтър бе една от нас, разбра ли? Тя тръгна по следата — оттам, откъдето Бил Копли я остави, и е ликвидирана от същата банда, която иска да се докопа и до приятелката на вашия руснак.
— Какво е търсила, Мен?
Засмях се.
— По-добре да не ти казвам. Някой ден, скоро ще ти покажа. — Когато затворих, той вече ме ругаеше.
Избрах си едно кино на Таймс Скуеър и останах там десет часа. Използвах времето да се наспя, но дори и така денят бе дълъг. Когато излязох, вече бе тъмно и след като набързо хапнах един сандвич, скочих в едно такси закъм лабораторията на Ърни Бентли.
Той бе запознат с повечето подробности до момента, но като всички технически лица в този специфичен занаят се интересуваше главно от собственото си участие във всичко това. Правеше, каквото се иска от него. Снабди ме с грим и пластика, които промениха формата на лицето ми дотолкова, че да не ме разпознаят от пръв поглед. Махнах си костюма, облякох сако от туид и памучни панталони, достатъчно стари, за да подхождат на мястото, където отивах, после проверих 45-милиметровия револвер. Ърни каза:
— Съжалявам за Ан.
— Да. Жалко за момичето.
— Полицията казва, че убиецът е имал много силни ръце. Свършила е бързо… — Той ме погледна в очакване на отговор.
— Била е надхитрена, дадох й автоматичен пистолет, когато получи задачата. Ще го намериш в чантата ми.
— Ан имаше голям опит… започна той.
— Всички имаме, Ърни. Но понякога стига само една грешка…
— Значи, ако всичко е било както трябва, тя би имала шанс. Как са я изработили?
— Засега не зная. Имам нещо наум, но не съм сигурен.
— Да не е друга жена?
— И това е възможно.
Ърни влезе замалко в другата стая и се върна след няколко секунди с малка пластмасова кутийка. Отвори я и извади черна писалка, която постави на дланта си. Едно от любимите му занимания бе да разработва свръхсилни експлозивни смеси и той непрекъснато ги правеше с формата на специални предмети.
— Харесва ли ти?
— Екстра. За какво е?
— Знае ли някой. Изглежда като писалка и пише, но когато махнеш капачката и я сложиш от другия край, а после я завъртиш малко, получаваш еквивалент на троен заряд динамит със запалване след една минута… Може да потрябва.
— Стабилна ли е?
— По-добре е от това, което ти дадох последния път. Не е чувствителна на удар или топлина. От типа на киселинно-реагиращите е и трябва специално да се задейства. — Той ми я подаде със сериозно лице. — Ако я използваш, направи подробен доклад.
Взех я от него, разгледах я и я мушнах в джоба на сакото.
— Не обичам да нося такива работи.
Огледа лицето ми.
— Както ми се виждаш, може и да имаш нужда от нея. Точно сега имаш вид на тип, който налита на бой…
Усмихнах му се, мушнах писалката във вътрешния си джоб и взех телефона. При второто набиране се обади гласът, който исках, и му казах да ме чака в ресторант „Блу Рибън“ на 44-улица след двадесет минути. После затворих.
През войната Чарли Корбинет е бил командващ офицер на нашата група, полковник, прекарал целия си живот в разузнаването. Издигнал се до шеф на една от строго секретните операции на ЕТО. Когато голямата катастрофа премина, го издигнаха, но поведението му, базирано на знания и непосредствен опит, бе твърде напредничаво за „доброжелателите“, които жертваха страната ни и го принудиха да се оттегли. Но когато се нуждаеха от него, той бе готов, и използвайки цивилното си занятие като прикритие, отиде в IATS да се занимава с по-трудните им проекти.
Познаваше ни прекрасно. По свой начин ни помогна няколко пъти, когато оперирахме по случаи, при които правителствените служби не можеха да се справят, без да изложат страната на пропаганда, диктувана от чужда омраза.
Седяхме в ъгъла на бара и отпивахме тъмна бира „Приор“. Аз, колкото може по-накратко, го запознах със случилото се. Когато му споменах за Соня Девъл, той каза:
— Ти си се хванал за подробност, която ние сме подминали, Тайгър. Разбира се, знаехме за нея, но не допускахме, че бягството на Мартрел е свързано с жена.
— Защо не?
— Първо, заради възрастта му.
— Точно сега той е в опасна възраст. Какво друго?
— Положението, което заемаше. Беше на самия връх. Не изглеждаше логично да зареже всичко след цялата тази работа.
— Заради любовта на една жена… допълних. Той ми се ухили.
— Ти би трябвало да знаеш…
— О’кей, аз почти направих същата грешка. Бях много по-млад.
— Кога ще се ожениш за Рондин? — спря и ме погледна остро. — Извинявай, караш ме и аз да я наричам така. Едит Кейн. Все забравям, че Рондин е мъртва. Когато видях Едит и аз направих същата грешка като теб… Копие е на сестра си.
— Когато това свърши. Може би.
— Лошо. — Отпи от бирата си, сложи я на масата и по бара останаха мокри кръгове от чашата. — Какво искаш от мен?
— Добери се до хотел „Шривспорт“ и провери всички. Всички! Ако тази Девъл е чиста, значи някой друг е убил Ан Лайтър. Може да е същият човек, който стреля по мен пред сградата. Не виждам как жена може да извърши такова убийство. Трябвало е дяволски много сила.
— Соня е здраво тренирана. Трябва да има силни китки и ръце.
— Глупости. Можеш ли да го уредиш?
Чарли Корбинет се взря в чашата си за момент, кимна и каза:
— Имаш и нещо друго наум нали?
— Не мислех, че личи.
— Не личи, Тайгър… Само че те познавам по-добре, отколкото мислиш.
— Пуснаха човек след Рондин. Ако търсят мен, могат да се опитат да хванат и нея. Освен теб няма кого да помоля, а ти можеш да направиш каквото трябва, ако искаш…
— Рондин — замисли се той. — Да, могат да се опитат да направят нещо такова.
— Е?
— Разбира се. — Допи бирата си, остави чашата и каза. — Ще ми се обаждаш ли или всичките ти доклади ще бъдат до Мартин Грейди?
