— Да. — съгласи се тя. — Дори и тук има от онези, които помнят и заплашват. Бях… атакувана няколко пъти. Всеки път се местех. Не искам нищо от миналото. Тук е новият ми живот.
— В такъв случай, какво си искала от Мартрел?
С жест на отчаяние тя сви рамене.
— Знаех какво ще преживее. Не исках да е самотен. — Тя спря и вдигна замъглени очи. — Имаше време, когато си мислех, че може би… той наистина го прави заради мен. Чувствах се отговорна. Исках да съм сигурна. Но не може да е заради мен. От игрите дори не сме си писали, изобщо. Щеше да бъде прекалено опасно за него да получи известие от мен. Сега е много трудно да говоря за това.
— Ще бъде и опасно за теб.
— Но защо?
— Бившите ти сънародници мислят, че могат да се доберат до него чрез теб. Ако те спипат, ще притиснат Мартрел така, че той да не предаде информацията си на нас. Могат даже да го принудят да се върне. Вече направиха опит да посегнат на живота му.
По лицето й се изписа шок от думите ми.
— Той…
— Добре е. В болница е, под охрана. Ще се оправи, но те няма да спрат само с един опит…
— Тогава трябва да го видя! Трябва!
— Когато му дойде времето, скъпа. Точно сега ти си толкова важна, колкото е и той.
— Какво искаш от мен? Какво трябва да направя?
— Просто стой под прикритие, докато стигна до Мартрел. След като разбере, че ти си в безопасност, той ще проговори. А след като проговори, стойността му за руснаците ще се сведе до нула и вече няма да е такава мишена. Ще скъса завинаги и тук ще има известна сигурност.
— Известна!
— He можем да го опазим от всичко, но с нова самоличност за прикритие…
— Той каза, че би искал да преподава и…
— Това зависи от него. Други са го правили и по-рано. Ако иска да поеме този риск, негова работа. Знаеш как действат там. Не оставят никой да се изплъзне от мрежата им, ако могат да се справят. Но в случай на неуспех всеки следващ опит за ликвидиране вече губи смисъл, защото ще обърка операциите им и ще е по-добре да го изоставят. Просто трябва да се потрудим и постигнем нашата цел.
Соня внезапно стана, цялото й тяло беше стегнато от тревога.
— Но, трябва да има нещо…
С ръка й направих знак да замълчи. Пред вратата се чу шум, който не трябваше да идва оттам, и аз усетих как нещо подобно на ток премина през мен чак до пръстите на краката ми.
Махнах с ръка на Соня да отиде в ъгъла и клекне на пода. Когато тя се сви там на пръсти, отидох и загасих лампата. Измъкнах револвера, заредих го и погледнах в процепа под вратата.
Слабата светлина от коридора трябваше да се вижда, но сега я нямаше. Някой бе загасил лампата за да няма никакви сенки, Ако тъмнината ИМ трябваше за прикритие, щяха да я имат.
Бях забелязал радиото, когато влязох — малко, пластмасово и старо. Пипнешком го потърсих, пуснах го и намерих някаква станция със спокойна музика. Усилих го достатъчно, за да заглуши евентуален шум, който бихме вдигнали. Ако тези, които имахме за компания отвън, не са ме разпознали, могат да вземат посещението ми за романтично рандеву, и да ме изчакат малко отвън, преди да нахлуят.
— Соня… прошепнах.
— Да? — едва чух гласа й.
— През прозореца ще излезем на покрива. Ще можеш ли?
— Както… кажеш… Те…
— Не говори! Хайде. — Протегнах ръка, тя ме хвана и я изправих на крака. Тогава музиката спря, спряхме и ние.
Около 30 секунди водещият говореше и ние останахме замръзнали, а когато музиката започна отново, ние прекосихме стаята и стигнахме прозореца.
Дебелия Джон поддържаше нещата добре смазани. Прозорецът се вдигна безшумно и двамата стъпихме на ръждясала метална площадка. Посочих нагоре, Соня кимна и се пресегна към пръчките, служещи за авариен изход. Затворих прозореца и я последвах. Над главата си мярках ефектното проблясване на бедрата й — тя се качваше без усилие, свободно, дори с полюляване, като професионална спортистка.
На четвъртото стъпало я спрях.
— Продължавай нагоре и чакай там. Застани зад някой комин и стой в сянка. Дръж си главата надолу и не мърдай, докато не се убедиш, че съм аз.
— Да, Тайгър.
Прозорецът до мен беше заключен, но аз извадих от джоба си ролката лейкопласт, залепих на кръст стъклото, опрях лакът и със силен удар на юмрука го счупих, почти без шум. Бръкнах в отвора, отключих прозореца, отворих го и влязох вътре.
Драснах клечка кибрит, за да огледам, отидох до вратата и я отворих. Останах там цели три минути, слухът ми се мъчеше да разгадае шумовете, промъкващи се в къщата. Чух едва доловимо дишане. След миг знаех, че са двама.
И двамата стояха под мен, от двете страни на вратата, нямаше да стоят там още дълго.
Извадих картончето с кибритени клечки, счупих една и сложих покриващото ги картонче зад другите, така че всички се виждаха. Затворих очи, запалих клечката, подпалих цялото картонче и го хвърлих през парапета.
Бяха чули запалването на клечката, но не очакваха цялото картонче. В непрогледната тъмнина то освети мястото като светкавица и можах да ги видя, как се обръщат със стреснати възклицания и вдигнати пистолети. Те не можеха да ме видят зад светлината, очите ми бяха привикнали към тъмнината и освен двете бързи огънчета от 45 милиметровия последното, което видяха, бе малката ярка светлина, която избухна, падайки към главите им. Улучих единия във врата, а другия в гърдите и те се блъснаха в стената с последни задавени стонове. След секунда лежаха там неподвижно.
He чаках. Слязох по стълбите до първия етаж, отидох до стаята на Дебелия Джон, запалих лампата в коридора, от която се разля слаба, жълта светлина. Видях вратата му отворена и вече знаех какво ще открия.
Дебелия Джон вече нямаше да получава чекове от Мартин Грейди. Лежеше в локва от собствената си кръв и с прерязано от край до край гърло.
Отвън някой вече крещеше с ужас и отсреща на улицата видях да се запалват фарове на кола, която потегли рязко. Нямаше много време. Изтичах до площадката, проверих телата за идентифициране, но не намерих нищо и се качих горе на покрива. Отворих вратата с вик:
— Соня! Аз съм, Тайгър!
— Тук съм — гласът й дойде от лявата ми страна и аз пристъпих напред, за да ме види, а с крак затворих вратата.
Вече две сирени се приближаваха от противоположни посоки. Тя дойде до мен, уплашена и трепереща. Хванах я за ръка и се измъкнахме на покрива, а в края му забелязахме аварийна стълба и слязохме от обратната страна на сградата. На улицата я хванах под ръка и си тръгнахме, като че ли нищо не се е случило.
Когато се отдалечихме достатъчно, махнах на едно такси, дадох адреса на Ърни Бентли, слязохме на ъгъла и платих на шофьора. Докато ми връщаше рестото, вече започваха да предават съобщение по радиото за трима убити в квартала, който току що бяхме напуснали.
ШЕСТА ГЛАВА
Седяхме в задната стая на лабораторията, докато Ърни Бентли въртеше копчето на радиото, за да чуе нещо ново за убийствата. Засега разследването нямаше версия, но бяха открили, че е влизано през заден прозорец. Ножът, пронизал Дебелия Джон, е намерен в джоба на един от мъртвите мъже. В телата не са открити никакви документи за самоличност и полицията продължава обичайната процедура. Неколцина свидетели видели тъмна кола, последен модел, да тръгва наблизо веднага след изстрелите, но не запомнили
