хотела. Всичките — пълни догоре. Ако всеки ден се събира по толкова боклук, същото е било и в деня, в който бе убита Ан. Нямаше и един инч пролука да се пъхне нещо в тях и убиецът, комуто е трябвало време за прикриване на следите, е потърсил друго място.
Всички сгради около хотела бяха стари и порутени като самия него — останки отпреди половин век. Имаха мазета с прозорци — под нивото на улицата и е малки шахти около тях, покрити с ръждясали капаци. Проверих всеки един от неточната страна, после от западната, където на втория капак попаднах на „златна мина“. Той се оказа вдиган и в шахтата бяха напускани дамско сако и перука, рокля с подходящи подплънки, които правят тялото на мъж да изглежда като женско. Няколко вестника бяха мушнати над дрехите за прикритие с цел всичко да изглежда като обичайния за такива места боклук.
Не ми се искаше да мъкна всичко това в ръце, така че го мушнах обратно в шахтата, върнах се на улицата и се отправих пак към Броудуей. От първия телефон се обадих на полковника в апартамента му. Съобщих какво съм намерил. Той каза:
— Мисля, че Хал Рандолф ще се зарадва да чуе това. Вдига страшен шум за теб. Вашингтон е плътно зад него. Адски са навити да разбият операцията на Мартин Грейди, но не могат да се доберат до началната точка. Смятаха, че ТИ си това.
— Трябва просто да сме наясно какво замислят.
— Може да им хрумне нещо, което не е много приятно…
Знаех какво има предвид.
— Така, както аз подредих нещата?
— Това, или да го използваш самият ти, за да направиш удар.
— Знаеш, че съм вършил и по-големи неща.
— Все пак ще използват всичко възможно, за да стигнат до теб, Тайгър, момчето ми.
— Може би. Засега „покривай“ работата. Би трябвало да попаднат на нещо. Откъде са купени нещата, например.
— Веднага.
С още една монета се свързах с офиса на Дейв Севърн и му казах за намереното при хотела.
— Бързо ела тук, Дейв. Ако си там, когато намерят нещата, те няма да направят нищо забавно. Можеш да ги изпревариш и ако изобщо излезе нещо, ще имаш преднина. Може да кажеш, че аз съм ти подхвърлил идеята да търсиш тук.
— Добре, Тайгър. Има ли още нещо, което искаш да разкриеш?
— Много, но не му е времето.
— Какво става с тази Соня?
— Това е информация, която засега трябва да задържа.
— О, Боже, затънал си до гуша, нали?
— Да, все едно се чипкам във вряла вода — отвърнах. — Слушай, ако те разпитват защо се занимаваш с тази история, кажи им, че това е материал за рубриката „Следва“.
— Зная как да се оправям.
— Добре. Ще ти се обаждам. Все още не ми пиши некролога…
— О, вече съм го направил, и то много отдавна.
— Така направиха и много други хора. Повечето от тях сега са мъртви…
Хванах новините по телевизията от 11 часа в един бар на 8-мо авеню. Говорителят ги съобщи последни. Предаваха като за нещо специално, показаха снимки в близък план. Някакъв агент открил дрехите на предполагаемия убиец. Евтина перука, нормално кестенява, синя рокля на шарки, сако и обувки с ниски, износени токове. Никакви следи за незабавно разпознаване. Полицията проучвала вещите и се надявала на бърз арест. Както обикновено.
Полицията? Вече нямаше нито едно ченге в града, включено случайно в акцията. Това разследване се ръководеше от столицата. С достатъчно хора и лабораториите на разположение те все щяха да стигнат до нещо, но и от другата страна също си знаеха работата. Всичко щеше да остане като поредната шумотевица, представена като дейност на полицията.
Последното нещо, съобщено от говорителя, бе че двете жени на рецепцията в хотела ясно си спомнили за човек, облечен по описания начин, който прекосил фоайето, подминал рецепцията и директно взел асансьора нагоре. Момчето от асансьора потвърдило, но не можело да си спомни на кой етаж е слязъл човекът. Най-вероятно не на етажа, на който бе убита Ан, а на друг. После е отишъл при нея.
В 11:30 се върнах в хотела и поисках ключа. Нощният служител разсеяно посегна, сложи в ръката ми сгъната бележка и се върна към последните спортни новини във вестника си. Простото съобщение да се обадя на мистър Донован означаваше, че Лондон спешно иска връзка с мен. Време бе Центърът вече да е обработил докладите ми и да е предал нещо от сведенията. Свързах се с Нюарк, говорих кратко с Върджил Адамс и му дадох номера си за връзка с Лондон. Само след пет минути се обади Джонсън. Представих се. Той заговори бързо и рязко, без предисловия:
— Имаме сведение от агентурата ни сред противника, момко. Чувал ли си за Спаад Хело?
— Не много. Оглави вътрешните чистки при руснаците и проведе операцията, с която се добраха до британски супернови технологии, когато самите англичани драпаха да се докопат до руски спътникови разработки; подозираха, че е ликвидирал наши хора в Буенос Айрес, и други такива. Действа твърдо.
— Да, той е. Сега е при вас, така поне ни се струва. Проследихме го до Мексико и там следата се изгуби, но мислим, че е проникнал направо в Щатите по нареждане от Москва. Знаем, че задачите му са от първостепенна важност, а точно сега няма по-добра мишена от Гейбън Мартрел. „Оттатък“ са нервни и вече се реорганизират за в случай, че той се раздрънка.
— Някакви снимки или характерни особености?
— Абсолютно нищо. Един от техните мистериозни хора. Изобщо няма „лице“. Държат го в дълбока сянка. Съмнявам се дали повече от шепа хора познават истинската му самоличност. Ще видим какво можем да намерим за него, но се опасявам, че няма да е много. Говори няколко езика и се справя с американския добре, колкото и самият ти, така че внимавай!
— Не ми помагате много.
— Едно нещо трябва да помислим. Помниш ли Сони Картър… Ти работеше с него.
— Разбира се.
— Той ни прати съобщение по време на аферата за свъхтехнологиите тук, когато работеше за Бритиш Интелиджънс. Улучил човек при престрелка. Смята, че го е нацелил горе в дясната ръка и този човек може да е бил Спаад.
— Все пак е нещо. Вижте да изровите още и информирайте Нюарк, о’кей?
— Можеш да си сигурен. А, има и още нещо.
— Какво?
— Cera не само си в „А“ списъка оттатък, а си първото име в него. „Мишена“ с възложена задача…
— Е, мерси за оказаната чест — промърморих и затворих.
Качих се в стаята, съблякох се, влязох под душа, постоях доста под хладната, освежаваща струя, а после се тръшнах на леглото. Известно време лежах и отново премислях всичко.
Проблемът бе прост до безумие. Да накараме Гейбън Мартрел да говори. Ако Рондин успееше да се свърже с него и той се убеди, че Соня е на сигурно място, това трябваше да свърши работа. Но имаше намесено и нещо объркано. Изобщо не можех да го напипам. Нещо се бе забило в ума ми, можех да го почувствам, но не знаех какво точно е то.
Угрижен и потънал в мисли, взех да се унасям. Когато телефонът иззвъня, погледнах часовника си, видях че съм спал десетина минути и вдигнах слушалката. Това изобщо не ми хареса. Всичките необходими обаждания бяха направени, а никой друг не знаеше къде съм.
Телефонистът каза:
— Сър, една млада дама се качва към вашата стая. Сигурен ли сте, че искате да я видите?
