отрие мен. Не двама или повече. Само един човек. Но другите не страдат от липса на хора, а и това не е обичайна рутинна задача. Ако Рондин е излязла от вход, който ТЕ са наблюдавали, ще се доберат до нея където и да е.
— Уоли…
— Не — твърдо отсече той. — Каквото и да е — не!
Аз не приех отказа:
— Те държат Мартрел в централната градска болница. Рондин трябваше да се свърже с него там. Не е тайна, че той е в стая с въоръжена охрана, но пък ти имаш добър повод да провериш. Огледай се там, може да я видиш…
— Не!
— Накарай я да ми се обади веднага… И за Бога, стой с нея. Не я изпускай от очи. Ако трябва, ще й осигуриш полицейска охрана. Аз оставам тук и ще чакам да ми се обадиш.
— Не — каза той отново, но вече се обличаше. Когато стигна до вратата, ми хвърли поглед пълен с негодувание, и изръмжа:
— По дяволите!
Веднага, след като той тръгна, се свързах и поръчах Нюарк Кънтрол да ми се обади, така че да няма междуградски разговори, които да се отбележат в телефонната сметка на Уоли.
След пет минути се обади Върджил Адамс. Дадох паролата с кода за идентифициране и докладвах. Тогава той ми каза:
— От „върха“ отново лично се обадиха на Мартин Грейди. Група от Лос Анжелис се е добрала до нещо. Когато били в Мексико, си имали работа със Спаад Хело. Той работел с фалшив екип там. Правили документален филм за политическото положение… Говори безупречно езика и се промъкнал с фалшиво разрешително като електротехник в някои сгради. Смятат, че е проникнал в секретни база данни в сървър- компютър на спецслужбите. Просто под носа им е преодолял всички защити на системата, направил ги е за смях. Проверили го чак след внезапното му изчезване…
— Е, накъде биеш?
— Имал е любопитно обаждане от Щатите, засечено от операторката като обаждане от провинцията. Тя е от нашите служители. Разговорът е бил проведен от офис в Томлинсън Билдинг на Броудуей, от платен телефон във фоайето.
— Какво е било съобщението?
— Било е на чужд език, но няколкото английски думи, които разбрали, били „незабавно“, „Мартрел“ и „убит“.
— Откъде са сигурни, че е бил Спаад?
— Защото е оставил нещо след себе си — пръстен с напукан камък, който той дал за поправка. Златарят искал да му направи услуга и лично го обработил. На пръстена е гравирано „На Спаад от Ана“. Адски небрежно за професионалист като него, защото макар и случайно наш човек го видял и накарал бижутера да задържи пръстена. Мястото се наблюдава за в случай, че Спаад изобщо сглупи и се опита да си го вземе.
— Благодаря. Ще се заема с Томлинсън Билдинг.
— Може и нищо да не откриеш. Там има само шест телефонни кабини, нищо друго съществено. Мартин Грейди смята, че е важно, защото в деня на обаждането тук имаше буря. Знаеш какво става с телефоните тогава. Този, който се е обадил, може да е имал нареждане да звъни от уличен телефон, но се е изнервил, решил е друго и се е обадил от сградата на своя офис…
— Обичайната „комедия от грешки“. Така за момента „печелиш по точки“ гейма, а може би и цялата игра — казах и затворих.
Придърпах един стол до прозореца, качих си краката на прозоречния перваз и постоях, загледан в нощта. Очите ми се затвориха и така, размисляйки, заспах в тежка умора.
От много далеч чух настойчив до полуда звън и стреснато се събудих. За миг слънцето, сякаш пронизало стъклото на прозореца, почти ме заслепи. Погледнах часовника — малко след шест. Вдигнах телефона и чух Уоли да казва:
— Тайгър?
— Аз съм.
— Става все по-горещо. Като във вряла вода…
— „Чист“ ли си?
— Обаждам се от телефон във фоайето на болницата.
— Къде е Рондин?
— Разпитват я федералните. Беше се облякла като медицинска сестра и се промъкна покрай охраната в стаята на Гейбън Мартрел, с табличка в ръце. Щеше да се измъкне, ако в тоалетната, където се преобличаше, не я бяха засекли няколко сестри.
— Как са разбрали къде е?
— Защото някой изпратил една хубава саксия с цветя в стаята на Мартрел. Той получава непрекъснато цветя и нямало да й обърнат внимание, ако на един от по-наблюдателните федерални агенти не му се сторило странно. Изглежда, че и преди е виждал подобно нещо. Под пръстта имало устройство, което при активиране с дистанционно изпълва стаята с цианид и газът бързо избива всичко наоколо. Федералните блокираха цялата болница и въпреки, че не намериха момчето, донесло саксията, спипаха Рондин. Тъпо, малшанс, но няма как. Полицаят, който пази стаята, я разпозна, а също и двама болни. Пък и такава жена, дори да не иска, няма как да не прави впечатление…
— Тя проговори ли?
— Колкото риба, но не й е лесно. Те вече не се спират пред нищо… Виж какво, изчезвай от апартамента ми, чу ли?
Не му отговорих. Внимателно оставих слушалката и се върнах да наблюдавам как слънцето се издига над сградите.
Сега може да стигнат до мен. Тя ще бъде „персона нон грата“ и ще я върнат в Англия, далеч от мен, ако не я обвинят и в нещо друго. Но поне се е видяла с Гейбън Мартрел.
Оставих куфара си там, слязох и пеш извървях дългия път до апартамента на Чарли Корбинет. Когато отвори вратата, разбрах по очите му, че знае резултата от „гейма“.
— Хайде, влизай, Тайгър. Чаках те.
Пристъпих и затворих вратата.
— Кажи на Рандолф, че ще говоря с тях. При едно условие…
— Няма да приеме никакви условия.
— Тогава му кажи да върви по дяволите!
Чарли сви рамене и влезе в стаята.
— Ще предам условието ти все пак…
— Да оставят Рондин. Тя няма нищо общо!
— Може и да е така, но агенцията се бори да открие нещо повече и ще използва всички средства… Трябва да го знаеш.
— Глупости.
— Познавам Рандолф.
— О’кей, полковник, ще говорим, но както казах аз.
— Не по телефона. Иска да те види лично.
— Не става. Аз ще изпратя кола да ви вземе — теб и Рандолф, и да ви докара тук в четири часа следобед. Къде ще ходите вие — ваш проблем; какво ще правя аз — си е моя работа. Той ще ме види.
Чарли ми се усмихна и аз знаех какво мисли.
— Той може да иска да доведе някой друг…
— Да докара цяла армия, не ми пука. Ако очаква да ме арестува, трябва да измисли нещо друго, по- тънко.
— Както в добрите стари времена, а?
— Абсолютно точно.
— Ще бъдем готови в четири часа. — Той отвори вратата да изляза и ми намигна. Зад него на стената
