— Как изглежда?
— Доста хубава…
— Добре тогава — отвърнах с усмивка и затворих. Моята кукла Рондин се бе свързала с Мартрел и носеше добрите новини.
Е, щеше да си получи наградата…
Преди да успея да се облека, на вратата се почука леко, аз прекосих стаята, превъртях ключа и отворих.
Ако нямах навика да стоя отстрани при загасени лампи, първите два изстрела от пистолета със заглушител щяха да ме улучат точно в корема. Беше едър човек, с полуусмивка на удоволствие, която се появи за миг на мургавото му лице — усмивка на прекалена самоувереност. Преди да разбере, че не е улучил и стреля пак, едната ми ръка изби пистолета му, а с другата го сграбчих за китката.
С рязко дръпване го вмъкнах в стаята и го блъснах, за да загуби равновесие. При завъртането краката му закачиха вратата и тя се затръшна.
Пръстите ми се впиха във врата му, стиснах силно, извих се встрани и с крак отблъснах коляното, което бе насочил към слабините ми; мушнах се зад него и с рязък удар го прехвърлих зад гърба ми. Той се просна на пода. Опита се да се изправи още щом си отместих ръцете, но тогава го изпрасках в лицето с две силни крошета, които чупеха кости. Почувствах лепкава кръв по кокалчетата.
Опита се да извика, предусещайки какво следва, но не му дадох възможност. Той я имаше и пропусна. Сега бе мой ред. Инкасирах няколко удара по главата, но не ми пукаше. Заблъсках го жестоко с всички сили, докато започна да издава слаби, задавени звуци, а после ръцете му се отпуснаха до тялото като парализирани. Той тихо застена.
Застанах в готовност с коляно на гърлото му и останах така. Само един рязък натиск и вратът му щеше да е счупен.
— Как ме намери?!
На отразените светлини от града отвън започнах да виждам лицето му. Или каквото бе останало от него… Той отвори очи и в тях имаше чист ужас. Натиснах малко гърлото и очите му се разтвориха по- широко, като ме гледаха вече почти изцъклени. Отслабих леко натиска, за да може да говори.
— Знаех… че ще се сетиш… за дрехите. Чаках… Проследих те.
Видях, че ужасът в очите му е изчезнал. Имаше само дива омраза, личеше даже през кръвта.
И тогава той направи следващата си грешка, като измъкна отнякъде нож и се опита да го забие в гърба ми. Не успя, закачи крака ми и си докара „самоубийство“ по най-мъчителния начин, защото цялата ми тежест инстинктивно падна на коляното ми… Тъп, хрущящ звук, и вратът му бе пречупен. Умря, чудейки се какво става.
Станах, хванах срязаното място и отидох в банята.
Измих раната, разкъсах една хавлия и се превързах здраво. Бързо се облякох, запалих лампата и погледнах човека.
Професионалист, това бе сигурно. В него нямаше абсолютно нищо изобличаващо. Пистолет, калибър 32 мм, със заглушител, който оставих да лежи точно до него, както бе паднал.
Вдигнах слушалката и се обадиха от рецепцията. Попитах:
— Забелязахте ли една хубава дама да се качва насам?
Отегчен глас ми отвърна:
— Никаква жена не е влизала през последния половин час.
— Не ми ли се обадихте вие преди малко?
— Не сър. Само ви свързах с външен разговор за вашата стая.
— Добре. Благодаря.
Хитър номер. Те знаеха за Рондин и след като са ме проследили дотук, са я използвали за прикритие, обаждайки се от външен телефон. Моя грешка. Трябваше да запомня гласа на човека от рецепцията. Още един добър урок.
Колкото може по-бързо си събрах нещата. Ако мъртвият бе уведомил някой друг, те можеха да го чакат за доклад. Или да изпратят следващия камикадзе…
Долу направих както в предишния хотел. Използвах един хоп да ми плати сметката и се изнизах през задния изход. Огледах улицата и колите около хотела. Никой. Това все още нищо не значи. Можеха да са се прикрили и да ме бройкат напълно незабелязано от сграда наоколо, заведение или от някой вход.
Уверих се, че след мен няма „опашка“, взех такси и отпраших към апартамента на Уоли Гибънс. Хич нямаше да ми се зарадва, но нямах избор.
Оказах се прав. Изгледа ме намръщено през полуоткрехнатата врата, понечи да ми тегли една, но после даде знак да вляза.
Стоеше по пижама, с ръце на кръста, гледаше ме как хвърлям куфара си в един ъгъл и отбеляза:
— Знаеш какво е наказанието да приютиш издирван…
— Ще изравня резултата. Един труп ми е на гости в стаята, в хотел „Брайем“.
Той зяпна и се облегна на един стол.
— Човече, ти си луд! Уби ли го?
— Дяволски си прав.
— Защо ми казваш? Знаеш ли как ме прикара с това?! Зная за извършено убийство и…
— О, я зарежи! Обади се на ченгетата и кажи, че си получил анонимно обаждане за убийството. И без това искам веднага да се заемат с това.
— Как ли не! Те знаят, че съм във връзка с теб и ме бройкат изкъсо. В хотела ще те разпознаят, само като съберат две и две. И много бързо ще се озова в пандиза. Виж, Тайгър…
— Ти виж! — прекъснах го студено. — Това е въпрос на националната ни сигурност. Нека Дейв Севърн даде тревога. Даже минутите са от значение! Мъжът стреля по мен и полицаите ще намерят куршумите. Отговорът е съвсем прост. Искам това нещо да се раздуе във вестниците. Колкото повече осветлят този случай, толкова повече ще притиснем онези от другата страна. — Разказах му подробностите и добавих: — Техните агенти знаят за мен и Рондин от последната операция. В тази я използваха за примамка. Лошото е, че я следят и може да пробват да ме шантажират чрез нея.
Той помисли малко и каза:
— Да предположим, че постъпят така, Тайгър. Да предположим, че трябва да избираш между националната сигурност и Рондин. Тогава какво?
— Ако трябва, ще я оставя да умре, приятел — отвърнах спокойно.
Той кимна, стана и вдигна слушалката. Обади се на Дейв Севърн и му каза да се заеме със случая. След като свърши, аз позвъних на Чарли Корбинет и съобщих за последните събития. Той ме прекъсна и каза да му се обадя след пет минути, за да задейства група от агенцията. После продължи:
— Много дебела става работата, Тайгър!
— Все още не е. Но натам отива.
— Сега всички са се насочили към теб. Хал Рандолф и другите искат да говорят с теб.
— Чудесно.
— По един или друг начин ще те открият. Албърт Катър е докладвал, че подозира Рондин, защото му се е изплъзнала за известно време.
— Лошо.
— Има и още, приятелю…
— Така ли?
— Той не е бил единственият, които е наблюдавал апартамента й. Не е сигурен, но мисли, че и други я дебнат. Не можел да напусне поста си, за да провери, но Катър е човек с остър поглед и има усет за играта. Докладвал е, че Рондин се е върнала в апартамента си, но на негово позвъняване по телефона никой не е вдигнал. Затова е убеден, че тя се е измъкнала през ненаблюдаван от него втори изход…
— Благодаря, полковник — казах и затворих.
Възможна е още една грешка. CIA са поставили човек на свое разпореждане да наблюдава нея или да
