— Ние не лъжем — спокойно каза отец Еймбрас, преди Алейн да даде воля на гнева си, който твърде често се надигаше тези дни.
Проучванията, които приятелите на Грифън трябваше да направят, траяха повече от месец. След като най-сетне той чу новините, които те му носеха, Грифън информира гостите си, че Рудолф продължава да издирва Алейн и Парис, а също и отец Еймбрас.
— Той твърди, че ти си крадец на коне — каза домакинът на свещеника. — Казва, че си отишъл в замъка му само с едно муле, а си го напуснал с три от най-хубавите му коне. Отче, срамота е човек, проповядващ божието слово, да извърши подобно злодеяние. — Весели пламъчета играеха в очите на Грифън и от това бе ясно, че той е силно впечатлен от историята и се възхищава на хитроумния отец.
— Планът ми бе да даря тези коне на манастира „Св. Деоний“. Мислех, че ако могат да ги продадат, среброто ще бъде използвано да се нахранят бедните. — Еймбрас съвсем не изглеждаше засрамен от това, което бе направил.
— Представяте ли си какво би станало, ако едни обикновени монаси се опитат да продадат крадени коне? — попита Грифън. — Тези коне ще предизвикат много проблеми. „Св. Деоний“ няма да може да ги продаде. По-добре ще е да ми ги дадете на мен. Аз ще се опитам да ги изпратя до Източен Уелс, където да ги продам. Ако барон Рудолф все пак ги открие, той ще се заблуди, че вие сте тръгнали на изток. Що се отнася до монасите, заради възхищението ми към вашия кураж и съобразителност ще им подаря шест понита, които те могат да използват както намерят за добре. За мен ще бъде удоволствие да заблудя съседите си — неприятели.
— Вероятно понитата, които ще подари на манастира, са крадени — недоволстваше по-късно Алейн, но Парис и Еймбрас приеха предложението на Грифън.
В действителност Алейн се намираше в Уелс само телом, а духом бе в Бенингфорд. Копнееше да види Джоан, да обгърне с ръце тялото й, да й каже, че ще я обича вечно. Искаше да я изтръгне от коварния Рудолф. Да й даде свободата, която баща й бе отнел.
Алейн знаеше, че Парис и отец Еймбрас бяха прави, когато му казваха, че не може да направи нищо за Джоан в този момент. Всяка нощ, преди да заспи, той си повтаряше, че трябва непременно да се върне при Джоан. Но щом Грифън намери кораб, който да ги отведе до Ирландия, Алейн всеки ден отправяше поглед към безкрайната морска шир, отвъд която го очакваше една непозната земя. Той отиваше далеч от своята любима, но бе сигурен, че някога ще се върне.
След като пристигнаха в Ирландия, им трябваха десет дни, докато намерят кораб за Бордо. Алейн бе доволен от това, че не бе повлиян от безкрайното люшкане на кораба, от което Парис и Еймбрас хванаха морска болест. В Бордо трябваше да си починат малко, преди отново да тръгнат на път.
Продължиха пътя си по течението на река Гарон, където отец Еймбрас се разболя — имаше постоянно киселини и често повръщаше. В началото Алейн се шегуваше, че това е предизвикано от прекалено сладките сливи, които Еймбрас ядеше. Районът бе известен с тези плодове и те растяха навсякъде около тях. Но на следващия ден, когато и той, и Парис се разболяха, нещата съвсем не изглеждаха смешни.
В тежката седмица, която прекара Алейн, за пръв път в своя живот се замисли сериозно за смъртта и за възможността да не доживее деня, в който отново ще срещне Джоан.
Едва след шест седмици те бяха отново здрави и можеха да продължат пътуването си, но тогава не бе най-благоприятното време, тъй като вече бе краят на октомври. Все още не съвсем възстановени, те потеглиха към Колуз, а после до Каркасон. Накрая се спряха в Нарбон. Там по настояване на Еймбрас останаха за една дълга почивка, която им бе нужна, преди да предприемат ново морско пътуване.
Тримата приятели прекараха Коледните празници в Нарбон и по средата на януари се приготвиха отново да потеглят на път. Вече бяха на кораба за Сицилия, когато силна буря ги отклони на северозапад към остров Майорка. Там бяха принудени да прекарат няколко седмици, докато корабът бъде ремонтиран. Най- сетне, в средата на месец март, зърнаха бреговете на Сицилия, но отново бяха застигнати от една от внезапните бури на Средиземно море. Сега имаха повече късмет и се изплъзнаха невредими. Когато доближиха пристанището, силните вълни в открито море бяха заместени от спокойна и неподвижна вода. Огромно бе учудването на Алейн, когато дъждът спря и облаците бяха пронизани от слънчева светлина.
— Това е добро предзнаменование. Пътуването ви е благословено — каза капитанът на кораба на Алейн, който съзерцаваше небето.
— Надявам се да е така — отвърна Алейн. Всичко бе толкова непознато и толкова красиво. Хората, които преизпълваха улиците около пристанището, бяха с най-разнообразни облекла — нормандски рицари, облечени с тежки ризници, еврейски търговци с тъмни роби и дълги бради, мюсюлмани с тюрбани на главите, гладко избръснати гърци с черни очи и тънки носове. На това място царуваше крал, толерантен към различните религии и култури, и хората съжителстваха в мир. Еймбрас им бе разказвал за това, но сега Алейн можеше да го види.
По време на дългото пътуване, въпреки че боледуваше, свещеникът си бе свършил работата отлично, Алейн съумяваше да разбира някои арабски думи, които се чуваха наоколо. Той различи също и гръцка реч.
Алейн пое от свежия пролетен въздух и погледна на запад, където се издигаше кралският дворец, отделен от града бе разположен на високо.
— Най-сетне. — Алейн чу гласа на отец Еймбрас зад гърба си. Свещеникът се бе възстановил от морската болест и сега се присъедини към него заедно с Парис. — След това дълго пътуване, надявам се, че не си разочарован от гледката, която се разкрива пред теб. Палермо е истинска перла, не мислиш ли?
Алейн не отговори. Той се бе съсредоточил върху езиците, които се чуваха по кея. До него Парис премигаше, тъй като слънчевата светлина го заслепяваше.
— Изглежда, климатът в този град е сух. И е толкова прашно, въпреки дъжда. Много по-различно е от Англия.
— Ще има толкова много неща, които да видите и да научите, че съвсем скоро ще забравите Англия и въобще няма да ви е мъчно — каза Еймбрас.
— На мен изобщо не ми е мъчно — отговори Парис, разглеждайки наоколо с голям интерес. — Аз съм възхитен.
Възхитен бе и Алейн, но той преживяваше нещата по друг начин. В следващите няколко дни и седмици Парис бе обхванат от ентусиазъм. Той не преставаше да се възхищава на Сицилия и изглеждаше като човек, който не е оставил нищо зад себе си, за което да съжалява. При Алейн бе различно. Сред цветовете, звуците и миризмите, които се разнасяха около него, в сърцето му оставаше едно кътче, в което пазеше съкровени спомени. Най-скъпият образ в тези спомени бе този на красива жена с дълги руси коси и очи като сапфири.
Иначе Сицилия бе слънчева и много топла. Разнообразието от цветове бе невероятно. С течение на времето всеки от тримата намери своя усамотен оазис, където цъфтяха цветове и бликаха изящни фонтани, а зелените листа леко се полюшваха под полъха на ветреца. Но преди да постигнат това, те трябваше да опознаят добре града и да решат къде ще отседнат. Бяха подложени и на проверка, задължителна за всички пътници, минаващи или оставащи в Палермо.
Тази проверка се състоя в малка сграда, разположена близо до пристанището, където бе пуснал котва техният кораб. Стените на тази сграда бяха дебели и вътре бе хладно. Липсата на пряка слънчева светлина също се отразяваше добре. Те бяха посрещнати от мъж с бял тюрбан на главата и роба на бяло-синьо райе. Брадата му бе грижливо подрязана. Черните му очи издаваха интелигентен и прозорлив човек.
— Аз съм Абдул Амид и изпълнявам длъжността на кралски мисионер, който се занимава със събирането на информация.
С жест на ръката мъжът им показа, че те трябва да седнат на пейката, върху която за удобство бяха наслагани възглавнички. Върху масата имаше поднос, отрупан със сушени плодове и сладкиши. На разположение бе и една кана, около която имаше чаши. Абдул Амид се настани срещу гостите си.
— Позволете ми да ви предложа нещо освежително, докато разговаряме — каза той.
В каната имаше изстуден плодов сок. Сладкишите бяха покрити с мед и хрупкави бадеми. Сушените фурми, смокини и кайсии бяха толкова сладки, че Алейн почувства болки във венците. Сокът му подейства добре. Той бързо изпразни чашата си и прие още, когато слугата му предложи. След като бяха настанени удобно, Абдул Амид заговори бавно и монотонно, оставяйки у Алейн впечатлението, че е повтарял тези думи безброй много пъти, което бе точно така.
