— Великият наш крал Роджър II е заинтересуван от всички видове знания. По тази причина той използва мисионери като мен, които да се срещат с пътниците, защото те носят информация за различни географски места. От къде идвате вие, господа, и как пътувахте до тук? Изцяло по вода ли пътувахте, или се движехте и по сухоземни пътища? Ще ми опишете ли реките, планините, градовете, които сте прекосили? Разкажете ми нещо и за времето — за бурите, за небесната гледка през нощта. — Той продължи да ги затрупва с въпроси и когато свърши, Алейн вече се чувстваше изтощен. Всичко, което тримата пътници разказаха, бе записано от секретаря, който стоеше на съседната маса.
Те отговориха на мисионера честно и изчерпателно. Нямаха нищо, което да крият, а и бяха сигурни, че ако кажеха и една лъжлива дума, Абдул Амид щеше да ги прекъсне. За добрите отговори, които даваха в продължение на няколко часа, бяха възнаградени и тази награда щеше да промени живота им.
— Тъй като познавате места, които са малко известни за нас — каза Абдул Амид, — вие ще трябва да се срещнете лично с крал Роджър. В момента това е невъзможно. Кралят не приема посещения, защото само преди месец обичаната от нас кралица Елвира почина. Сега кралят се е усамотил и преживява тъгата от загубата. Тя, покойницата, бе смисълът на неговия живот. Все пак има един мъж, който би бил заинтересуван да чуе всичко, което можете да му разкажете за далечни, земи и непознати морета. Той е особено заинтригуван от всичко, свързано с моретата. Да, вие ще трябва да се срещнете с емира на емирите.
— Емирът на емирите? Владетелят на морето? — Титлата на този човек изтръгна Алейн от мислите му за краля, който бе загубил своята любима.
— Вие говорите арабски? — Абдул Амид бе приятно изненадан.
— Съвсем малко — призна Алейн. — Отец Еймбрас се опита да задълбочи познанията ни — на мен и на Парис, — но се страхувам, че ние сме трудно възприемащи ученици.
— Отец Еймбрас — Абдул Амид се обърна към свещеника с блеснали очи, — тази информация ме кара да ви възприема като изключително интересна личност. Да се надявам ли, че вие сте дошли в Сицилия, за да обогатите знанията си? — Докато говореше, Абдул Амид направи знак с ръка и двама слуги мигновено се появиха, очаквайки заповедите му. Единият от тях бе изпратен със съобщение до Джордж от Ентайх, което трябваше да го информира, че са пристигнали трима англичани. Другият трябваше да донесе двете чанти от кораба, в които бяха всички принадлежности на пътниците. До края на деня Алейн, Парис и отец Еймбрас бяха настанени в луксозни апартаменти в дома на Джордж от Ентайх, главен министър на страната и втори след крал Роджър по сила и влияние.
— Ако това не е дворец, то тогава на какво място живее кралят на тази страна? Възможно ли е да има човек, по-богат от този? — Парис огледа мебелите в стаята. Никога преди не бе виждал толкова богато и луксозно подредена стая. После насочи погледа си към гледката, която се разкриваше през прозореца — пристанището и безкрайната шир на морето.
— Мисля, че ще е абсолютно възможно и за теб да натрупаш състояние и да живееш в такъв разкош — каза му Еймбрас. — Много други преди теб са го направили. Казват, че крал Роджър е изключително щедър към онези, които са честни с него.
— С колко кораба разполага войската тук? — попита Алейн, загледан към пристанището. — Имат толкова много кораби. Сигурен съм, че не ги използват само да превозват хора и стоки. Има толкова неща, които не знам.
— Това са въпроси — каза Еймбрас, — които трябва да зададеш на нашия домакин, когато се запознаем довечера. Междувременно аз ще се отдам на молитва, тъй като по време на това пътуване занемарих религиозните си задължения.
— Аз ще отида до пристанището — реши Алейн. — Искам да разгледам корабите отново. Парис, ще дойдеш ли с мен?
— Възнамерявам да стоя колкото се може по-далеч от водата, докато се възстановя от морската болест — обясни Парис. — Градината долу изглежда чудесно. Бих искал да се поразходя там и да се порадвам на усещането за твърда земя под краката си.
Те се разделиха и Парис се запъти надолу по стълбите, които водеха в градината. Тя бе едно малко райско кътче. Наоколо цъфтяха екзотични цветя и храсти. Някои само бяха напъпили и щяха да разцъфтят по-късно през сезона. През градината минаваше пътека от ситен чакъл, а на няколко места бликаха фонтани. Шумът на водата действаше успокоително.
След като премина през подредената градина, която бе непосредствено до къщата, Парис попадна на едно по-естествено място. То бе сенчесто и хладно — лукс, който малцина можеха да си позволят през горещия ден. Между два храста започваше друга пътечка, която криволичеше през дърветата. Парис пое по нея. По едно време пред погледа му се разкри светла полянка, в средата на която имаше сграда. Тя нямаше врата, а само арка, която бе красиво резбована. Останалата част от постройката също бе с дървена украса. Вътре Парис можа да види дървена маса, пъстър килим и няколко възглавнички в ъгъла. Мястото бе осветено от месингови фенери. От малкото павилионче се чуваше някакъв шум. Парис се спря. Може би на това тайно място неговият домакин си уреждаше тайни любовни срещи.
— Сър, ще ми помогнете ли? — Тези думи бяха изречени на френски. Като чу нежния женски глас зад гърба си, Парис се обърна.
В началото той си помисли, че това е нереален образ, плод на фантазията му или създание на някой магьосник. Косата на непознатата бе покрита с ефирен черен шал. Дрехата й също бе черна. Тя изглеждаше така, като че ли всеки момент щеше да изчезне и никога повече да не се появи. Парис се отърси от първоначалната изненада, осъзнал, че това беше просто едно момиче.
— Искате да ви помогна? — попита той.
— Ако обичате. — Тя хвана ръката му. — Елате с мен. Съвсем близо е.
Тя го издърпа от пътеката и го въведе в храсталака, където растяха диви къпини. Момичето коленичи и придърпа Парис към себе си, който не знаеше какво да очаква.
— Ей там — каза тя, — има ранена птичка. Ръцете ми са твърде къси, за да я достигна, но мисля, че ти ще успееш.
— Очаквате от мен да спася птичка сред тези тръни и бодли? — попита той. — Защо се занимавате с това? Защо просто не я оставите?
— Не можем да постъпим така. — От думите й личеше, че изпитва състрадание към животинката. — Моля ви, сър, извадете я от тук, преди да е дошла някоя котка.
— Котка? — повтори Парис, невярващ в това, което му се случва.
— Моля ви! — повтори момичето, като гледаше в него умолително. То имаше бледо лице, големи очи и деликатни тънки ръце.
Неохотно Парис протегна дясната си ръка към мястото, понасяйки мълчаливо болката от убожданията. Той обгърна с пръсти треперещата перушина и почувства туптенето на мъничкото сърчице. Внимавайки да не я нарани, извади птичката.
— О, благодаря ви! — Момичето се изправи. — Подайте ми я, моля ви. Не, ще е по-добре вие да я носите, защото ако я местим от ръка на ръка, няма да е добре за нея. Просто трябва внимателно да я държите, както правите сега.
— Да я нося къде? — попита Парис.
— В павилиона, разбира се. — Тя отново тръгна напред по пътеката. — Оставете я внимателно на масата.
Парис направи точно така, както тя искаше. Огледа се наоколо и откри източника на шума, който бе чул преди малко. В ъгъла на павилиона, върху възглавничките, лежеше възрастна жена. Бе облечена със същите черни дрехи, каквито носеше и момичето.
— Шшт — момичето постави пръст върху устните си. — Това е Лезия, моята бавачка. Трябва да я оставим да спи.
— Какво ще правиш? — Парис забеляза няколко ивици бял плат на масата до ранената птичка. На пода имаше клетка.
— Ще се опитам да превържа крилото й колкото мога по-добре — каза момичето. — После ще я пазя тук, докато оздравее и може отново да лети. — Докато говореше, тя започна работа. След като превърза малкото крилце, сложи птичката в клетката и затвори малката вратичка.
— Ще оздравее ли? — попита Парис, следейки нежните движения на девойката.
