— Мисля, че първо трябва да премине страхът, и тогава бързо ще оздравее.
— Още една ранена птичка? — Лезия се бе събудила. Тя се прозина и седна.
— Още една? — каза Парис. — Често ли й се случва да спасява ранени птички?
— Винаги това е правила — каза лелята. — Днес спасява ранена птичка, утре котка или куче, или може би някой кон, ако се нуждае от грижите й. Обзалагам се, че ако една отровна пепелянка се нарани, тя ще се опита да я излекува.
— Разбира се, че ще го направя. Всички сме създания на Господ Бог.
— Никакви змии. — Лезия се изправи и огледа Парис, като че ли той самият бе някакво влечуго. — Той също може да е ранено същество.
— Мисля, че усетихте отбранителната нотка в гласа ми — каза Лезия на Парис. — А сега си вървете.
— Попаднах тук случайно — каза Парис, опитвайки се да й обясни. — Не съм имал намерения да нахълтам във вашата собственост и моля за извинение, ако се е получило така.
— Ако наистина сте с добри намерения, по-добре ще е да ни оставите сами — заповяда Лезия.
По раздразнението, което бе изписано на лицето й, Парис разбра, че не му остава друг избор, освен да изчезва колкото се може по-бързо. Той погледна за последен път към момичето и напусна павилиона. Нейният образ обаче продължи да го преследва. Той се чудеше коя е тя. Парис се намръщи, спомняйки си думите на старата. Ранено същество? Не и Парис от Стоксброг! Той нямаше никакви рани, които това момиче да може да излекува.
Вечер Джордж от Ентайх обичаше да си почива на терасата, откъдето можеше да наблюдава как светлината се променя над морската повърхност, и корабите, които идваха и напускаха пристанището. Нямаше друго нещо, което да доставя такова голямо удоволствие на Джордж, както гледката на надигащите се вълни и залязващото слънце над тях. Там, на това място, на терасата, която гледаше към морето, Юланда отново видя непознатия.
Тя се бе отпуснала на един стол до този, на който чичо й почиваше, и се шегуваше с него. Заради копнежа си по морето, той бе готов да се откаже от всичко тук на брега и да предприеме някое дълго пътешествие. В този момент тя чу стъпки.
— А, ето ги и нашите гости. — Джордж стана и ги поздрави. Той бе висок, силен мъж, със снежнобели брада и коса. Левантински грък по произход, той се бе бил за мюсюлманите в Тунис, а после се бе обрекъл във вярност към крал Роджър. Джордж бе известен като отличен морски навигатор. Той бе доста висок и Юланда не можеше да види новодошлите. Тогава тя пристъпи към тях.
Той бе толкова слаб. Тя отново видя издайническите знаци, които бе видяла и преди, и знаеше, че неговата изтощеност се дължи на дългото пътуване. Беше срещнала много пътници, дошли тук, в Сицилия, които след дълги пътувания по вода изглеждаха точно така. Кратка почивка и здравословна храна щяха бързо да помогнат за възстановяването му, а щяха да се отразят добре и на приятелите му. Ще са им необходими и нови дрехи. Виждаше се, че са току-що избръснати и измити, но дрехите им бяха овехтели и се нуждаеха от поправка или просто трябваше да бъдат заменени с нови.
— Моята племенница, лейди Юланда — представи я Джордж.
Всеки един от тях бе представен на Юланда и за това кратко време тя успя да забележи всеки един детайл от външния им вид. Свещеникът бе около десет години по-възрастен от чичо й с кафява коса и мило лице. Той изглеждаше така, сякаш никой никога не ще може да предизвика гняв у него. Алейн бе висок и красив, но като че ли бе обхванат от някаква тъга, която го караше да се отдалечава от света и да се вглъбява в себе си. Инстинктивно тя разбра, че Алейн не би се заглеждал по всяка красива дама в Палермо.
— Ето, че разбрах коя сте били, лейди. Как се чувства птичката, която спасихме? — Сър Парис от Стоксброут пое ръката на Юланда и се засмя, когато тя не можа да изговори името му правилно.
— Птичката е учудващо добре, сър. Вярвам, че вие също се чувствате добре. — Тя също се засмя, радвайки се на красотата му. Очите му бяха кафяви, погледът — неумолимо търсещ. Имаше черна права коса, в която Юланда би искала да зарови пръсти. А устните му бяха толкова чувствено оформени… тя не бе способна да възпре себе си, би желала да го прегърне, но трябваше да запази благоприличие пред чичо си.
В обществото на нормандска Сицилия, силно повлияно от мюсюлманската религия, бе рядкост жената да има такава голяма свобода, каквато бе дадена на Юланда. Тя бе прекарала последните десет години под опеката на Джордж. Всъщност не му бе истинска племенница, но това обяснение толкова точно изразяваше взаимоотношенията им, че с течение на времето и двамата бяха повярвали в него. В къщата на Джордж имаше много слуги, които изпълняваха всички заповеди на стопанина, а също и тези на Юланда. Имаше една домакиня, която се грижеше за всичко, но откакто Юланда навърши седемнайсет, тя пое ролята на домакиня на големия дом. И тази нощ, както друг път, когато пристигаха непознати, тя искаше да се представи като изискана дама и затова остана на масата при гостите през цялото време. Беше й интересно да слуша разговорите за далечни страни.
Тя невинаги бе център на внимание. Така се случи и сега, щом разговорът се завъртя около сицилианската военноморска флота и начина, по който бе използвана тя по време на война, за да защитава земите на крал Роджър. Това бе чисто мъжка тема. Юланда не бе заинтересувана от нея, а по-скоро от хората наоколо, и то от един специален човек. За щастие, Парис бе седнал от лявата й страна.
— Изглежда, ти не се интересуваш толкова много от стратегиите по време на морска битка, както се интересуват приятелите ти. — Юланда започна разговор с него. Това не бе въпрос, а просто констатация на очевиден факт и тя се страхуваше, че е доста безсмислено начало на разговор и не ще привлече вниманието на Парис.
— Не съм запален на тема кораби — обясни той. — Освен това, когато плавам с кораб, се разболявам.
— Същото се случва и с мен — засмя се Юланда. — Спомням си много добре първото си пътуване с кораб. Когато бях много малка, майка ме доведе тук от Палермо. Бях толкова зле, че тя мислеше, че ще умра, преди да пристигнем. Оттогава никога не съм се качвала на кораб.
— Бих искал да мога да направя същото. — Парис знаеше, че ще дойде време, когато отново ще бъде в открито море. Изпитвайки симпатия към мекия музикален глас на Юланда и начина, по който тя привлече вниманието му, той я огледа по-внимателно. Сега, когато бе махнала шала от главата си и черните одежди, тя изглеждаше по съвсем различен начин. Бе облечена в зелена рокля, а лъскавата й червеникава коса бе украсена със златиста панделка. Парис помисли, че ако дръпне края на панделката, тежката коса би се разпиляла по раменете. Унесен от фантазията си, той погледна в очите й. Те бяха тъмни като косата й, но излъчваха топлина и нежност и чудесно контрастираха с бялото й лице.
— Казваш, че си дошла в Сицилия като дете. — Парис продължи да говори с нея, докато другите дискутираха военноморската флота. — Майка ти сестра на Джордж ли е била? Или може би твоят баща е бил негов брат?
— О, не. Ние всъщност не сме толкова близки роднини. Тео, обръщението, което аз използвам, не значи просто чичо — Тя изговори гръцката дума с очарователен акцент. — Тео изразява респект, какъвто младият човек трябва да изпитва към по-стария. В случая моят втори баща бе роднина на тео Джордж.
— Тогава ти не си гъркиня?
— Само според осиновяването. — Юланда се усмихна чаровно. — Истинският ми баща е бил нормандски барон и е бил подчинен на бащата на сегашния ни крал. Умрял е, преди да се родя. Майка ми е била унгарка с благороден произход. Аз съм кръстена на нея.
Парис продължаваше да я гледа и не можеше да се насити на красотата й. Произходът й си бе казал своето — тя имаше подчертано екзотичен вид. Тази жена никога нямаше да остарее. С течение на годините, тя просто щеше да става все по-красива.
Но в момента Парис не изпитваше онази дива страст, която преживяваше при среща с други жени. Това, което той почувства към Юланда в първата нощ, която прекара в компанията й, бе начало на едно трайно приятелство. Той вярваше, че тя би могла да му бъде верен другар, но го учудваше тази мисъл, защото никога преди не си бе представял, че ще приеме една жена по този начин.
Само след една година Парис щеше да разбере защо се чувстваше така.
