безстрастно емирът с леденостуден глас, тъй като искаше тя да знае от самото начало, че той е нейният господар.
Сега, когато бе уверена, че Алекс ще остане с нея, Катрин запази мълчание. В известен смисъл се чувстваше като победител, след като бе извоювала това.
— Виждам, че си се научила да държиш езика си зад зъбите — продължи иронично той, поставяйки я на изпитание. — Това е добре. То е важно качество за една жена.
Плесна два пъти с ръце и на входа се появи прислужник.
— Отведи жената в харема и се погрижи да се отнасят добре с нея.
Катрин пребледня. Бе чула да се разказват шепнешком легенди за хареми… как арабските мъже държат заключени жените си там и им позволяват да излизат навън само когато те, ги повикат. Душата й се вледени и ако не бе твърдо решена да запази самообладание, щеше да извика името на Джералд. Отново си напомни, че личната й безопасност няма никакво значение. Алекс беше безпомощният и неговата защита имаше за нея единствено значение. Тъкмо щеше да рискува да си навлече неговото неодобрение, като го попита за момчето, когато прислужникът проговори:
— Да, емире. Какво ще наредите за детето?
— Отведете го в стаите на момчетата.
— Да, Ваше Величество. — След това ги изведе.
Малик проследи с поглед Катрин, докато тя излезе от помещението, и не можеше да не се възхити от гордата й царствена походка. Наистина бе жена, достойна за неговите чувства. Докато очарован гледаше лекото полюшване на бедрата й, той си напомни, че трябва щедро да възнагради Фаид за информацията, която му бе донесъл.
Седма глава
Едуард Уейкфийлд седеше на ръба на леглото в своята къща в Лондон и мрачно гледаше малкото корабче, което внимателно държеше на коленете си. Откакто Александър бе изчезнал, той не се разделяше с „Ятаган“, защото нямаше сили да се раздели с този последен съкровен спомен, останал от неговия внук.
Едуард винаги се бе считал за човек с остър ум и здрави нерви, но четирите безкрайно мъчителни седмици, които бяха изминали след плащането на откупа, без това да доведе до завръщането на Катрин и Александър, го бяха направили нервен и напрегнат. Беше напълно безсилен и нещастен. Направи всичко, което можеше: не бе останало нито едно кътче непретърсена земя, нито някой неразпитан. Чувстваше се съвсем безпомощен. Не можеше да направи абсолютно нищо, за да помогне на своята красива дъщеря и на милия си внук. Без да изпуска играчката от ръцете си, той се изправи и отиде до прозореца, за да погледне към мократа от дъжда улица.
Джералд помогна много на Едуард през цялото време, но тъй като седмиците минаваха, а нямаше вест от Катрин и Алекс, и той започна да губи надежда. Едуард разбра, че вярата на младия мъж да види отново своята годеница бавно умираше и това го натъжи. Неговите посещения ставаха все по-редки, колкото по- мрачни ставаха перспективите. Докато не попаднеха на нещо ново в издирването, щяха да имат все по- малко неща да си казват.
Едуард прокара уморено ръка по възпалените си очи. Въпреки че разбираше добре положението на младия Ратклиф, той бе твърдо решен да вярва в надеждата си за тяхното завръщане. Все пак напрежението от неизвестността вземаше своя дял. Бе спрял да се храни, тъй като не усещаше вкуса на храната, и бе започнал да се погубва с ирландско уиски. Алкохолът му даваше сили да посреща всеки нов и лишен от смисъл ден, но не бе успял да уталожи мъката на неговото изпълнено с болка сърце. Беше отслабнал, погледът му бе празен и само връщането на Катрин и Алекс можеше да запълни тази празнота.
Смръщвайки чело, Едуард се отдръпна от прозореца. Тази сутрин бе получил отчаяно съобщение от Вивиан, в което тя молеше да я приеме, и сега очакваше нейното пристигане. Имаше слаба надежда, че може би Вивиан е получила някакви сведения, но трезвият му разум го предупреждаваше да не се увлича прекалено в надеждите си. Ако неговите добре обучени хора не бяха успели да открият никакви следи от похитителите, то как можеше да допусне, че наетите от нея детективи са имали успех?
Едуард твърдо бе вярвал, че Ейвъри и Вивиан са отговорни за сполетялото го нещастие, но когато синът му неочаквано бе изчезнал, без да вземе жена си със себе си, семената на съмнението бяха хвърлени. През последните няколко седмици Едуард се питаше дали не е сгрешил. Накара своите детективи да проверят дали изчезването не е инсценирано, за да спечелят отново неговото благоразположение, но сведенията го убедиха, че синът му наистина може да е станал жертва на непочтени интриги. Беше ли възможно Ейвъри да не е организирал отвличането на Катрин и Алекс срещу откуп? Възможно ли бе да е тръгнал да ги спасява и същата ужасна съдба да е сполетяла и него? Да приеме Ейвъри в ролята на герой не бе реалистично, но докато Едуард не бе в състояние да докаже твърдо истинността на едното или другото, той не знаеше какво точно да мисли. Почукване по вратата на спалнята му прекъсна потока на мрачни мисли.
— Да? Какво има?
— Ваше Благородие, лейди Вивиан пристигна и ви очаква в приемната — осведоми го Далтън, докато влизаше.
— Кажете й, че ще сляза веднага — отвърна херцогът и си даде няколко минути отсрочка, необходими му да си наложи да разговаря спокойно с жената, която бе родила Александър. Внимателно постави „Ятаган“ върху масичката до леглото и слезе, за да я посрещне.
Вивиан бе очаквала с нетърпение срещата си с херцога. Знаеше, че този сблъсък е неизбежен още когато се убеди, че Ейвъри няма да се върне. Вивиан не знаеше какво е провалило предварително добре обмислените планове на мъжа й, но бе сигурна, че нещо ужасно е сполетяло Ейвъри. Нейните осведомители й бяха казали, че той се е качил на борда на кораба и бяха отплавали по разписание. От този момент нататък липсваше информация. Само можеше да предполага какво се е случило в морето, но бе твърдо убедена, че Ейвъри би се върнал, ако имаше възможност. Той я обичаше безумно. Само някакво неописуемо злощастие можеше да го задържи далеч от нея.
Мисълта за неговата измяна предизвикваше раздразнение у нея. Без него всички планове, които бе кроила, за да наследи титлата, отиваха на вятъра. Без него се губеше смисълът на целия й живот. Никога не би могла да стане херцогиня. Все пак, докато оплакваше изгубеното си обществено положение, парите от откупа я утешаваха донякъде, а ако успееше да убеди херцога, че без съпруга си се е оказала в крайно затруднено финансово положение и се нуждае от неговата подкрепа във вдовството си, нещата щяха да се наредят сравнително добре. Херцогът може би просто щеше да я съжали и да откликне, като отпусне допълнителни парични средства, за да й помогне в тези тежки времена. В края на краищата тя все още бе негова снаха, а необяснимото отсъствие на Ейвъри й даваше необходимото доказателство, от което се нуждаеше, за да убеди свекър си, че тя не е замесена в похищението. Вивиан чу стъпки и повдигна очи в момента, в който Едуард влизаше в помещението.
— Здравей, Вивиан — поздрави той със студена сдържаност.
— Ваше Благородие, благодаря ви, че ме приемате — отвърна смирено тя. — Не бях сигурна, че ще се съгласите на тази среща след последното ни спречкване, но оттогава насам нещата толкова се промениха, че се принудих да дойда при вас. — Сълзи заблестяха в красивите й очи и тя бе олицетворение на безпомощна жена. Отне й почти един час упражнения пред огледалото да усвои това изражение и бе доста горда от плодовете на усилията си. — Знаете, че Ейвъри отсъства… че той изчезна през същата седмица, в която бяха отвлечени Катрин и Александър, докато бе навън и ги търсеше?
Едуард бавно кимна.
— Знам това, да.
— От деня, в който изчезна, нямам никакви новини от него, абсолютно никакви. Не получих бележка за откуп или за някакви други контакти с такава цел. — Дори в злочестината си Вивиан изглеждаше великолепна.
— В такъв случай не носиш новини за никого от тях?
— Нито дума — отвърна тя с точно премерени нотки в гласа си, изразяващи отчаяние. — Последното място, където Ейвъри ги търси, бяха кейовете. Накарах хората, които бяхме наели, да претърсят щателно
