— Мустафа, какво ще кажеш? Искаш ли да се надбягваш с това бебе? Ще бъде лесна победа за теб — попита подигравателно Уруй.
Когато за втори път го нарекоха „бебе“, Алекс сви в юмруци отпуснатите си до бедрата ръце и повдигна решително брадичката си. Непреклонната му решимост и устременост щяха да станат негови характерни черти, когато израснеше и се превърнеше в мъж, и той мислено се закле, че каквото и да се случи, ще спечели надбягването. Въпреки това, докато чакаше отговора на Мустафа, не каза нищо в своя защита.
— Ще го изпреваря! — прие предизвикателството по-голямото момче. — На какво разстояние предлагаш да се надбягваме, Хасим?
— До конюшните и обратно — отсъди той, после се обърна към Алекс: — Знаеш къде са конюшните, нали?
Алекс кимна и посочи самостоятелната сграда в най-далечния край на двора, където емирът държеше своите триста коне.
— Там.
— Тогава тръгвайте! — извика Хасим.
Двете момчета се изненадаха от така неочаквано дадения старт и след първоначалното колебание и двамата затичаха с всички сили напред.
Хасим и Уруй бяха учудени, когато по-нисичкият Алекс успя да пробяга успоредно с Мустафа цялото разстояние до конюшните. Спогледаха се недоумяващо, когато темпото на Мустафа започна да отслабва, а Алекс набра преднина. Хасим бе впечатлен от скоростта на малчугана, но не искаше да го признае, наблюдаваше как двамата бегачи тичат с всички сили към тях и не можеше да не забележи, че Мустафа е изморен и целият почервенял.
Мустафа нямаше намерение да изгуби от едно седемгодишно момче. Когато избраната финална точка на пробега се показа пред погледите им и Алекс започна да взема преднина, той разбра, че трябва да действа, и то бързо. С едно прикрито лъжливо движение протегна крака си напред и хладнокръвно спъна малчугана, който политна и се просна по лице на земята. Мустафа нададе доволен вик и продължи да тича победоносно.
Алекс изобщо не разбра какво се случи. В един момент тичаше с пълна скорост, с крачка преднина пред Мустафа, а в следващия лежеше паднал на земята и не можеше да си поеме въздух. Вдигна очи и с мъка проследи как по-големият триумфално пресече финалната точка.
Алекс чуваше одобрителните възгласи и смеха на другите момчета и гняв разтърси цялото му тяло, докато се опитваше да си поеме въздух. Без да обръща внимание на болката в гърдите и на сълзите в очите си, той се изправи на крака. Бе понесъл достатъчно унижения. Без изобщо да се замисли, че е сам срещу трима, Алекс се нахвърли с наведена напред глава и юмручета, ядно сипещи неспирни удари по противниците.
— Вие сте нечестни! — извика той, а няколко от ударите си стовари върху задъхания Мустафа и въртящия се Уруй, преди Хасим да успее да го хване и усмири.
— Не само че си бебе, но си и глупав — продължаваше да му се подиграва Мустафа. — Още си пеленаче. Да повикам ли майка ти от харема, за да се погрижи за своето малко момченце?
Хасим разбра, че ситуацията става неконтролируема и стрелна заплашително Мустафа, за да го накара да млъкне. Но сега Алекс нямаше намерение да спира.
— Тя не ми е майка, това е леля ми Катрин! — Той се отскубна от хватката на Хасим и се нахвърли ядосано върху него, защото той бе водачът на малката групичка. — Но тя ме е научила да бъда честен и смел, а това е нещо, което вашите майки изобщо не знаят! Те са отгледали банда лъжци и измамници!
Хасим не можеше да търпи някой да обижда майка му и целият настръхна.
— Никой не те е мамил, сам се спъна в собствения си крак — отвърна му той, защото не бе видял нечестния номер на Мустафа.
— Не е вярно! И ти си същият като онези двамата! Всички сте еднакви! Не умеете да печелите, без да излъжете! — заяви Алекс. Извън себе си от възмущение, той се завъртя и удари Хасим с цялата си сила. Ударът свари момчето неподготвено и го замая.
Хасим реагира инстинктивно и ожесточено отвърна на удара му. Знаеше, че Алекс бе много по-малък, но казаното от него го бе засегнало дълбоко, а последвалата физическа болка бе последната капка, от която чашата преля. Не можеше да го остави да се измъкне безнаказано. Но в момента, в който го удари, Хасим видя баща си да приближава към тях с лице, потъмняло от гняв. Неочаквано почувства как тръпка на унизителен срам преминава по цялото му тяло, когато срещна осъдителния бащин поглед. Изпита още по- голямо унижение, но не се уплаши. Изпъна тяло и посрещна това, което го очакваше, без да се опита да скрие какво е направил.
Малик застана зад Алекс и го усмири.
— Спокойно, малкия! — каза той с успокояващ глас.
— Не ме наричай така! — настръхна Алекс и се опита да се освободи от хватката на емира. — Пусни ме! Искам да им покажа…
— Какво да им покажеш? Че не знаеш кога е по-добре да се оттеглиш от бойното поле? Истински мъдрият знае кога обстоятелствата са на негова страна и кога не са. А точно сега, бих казал, че имаш всички шансове да изгубиш битката с моя син. Може би след пет или след десет години отново ще ти се иска да го предизвикаш.
— След пет години няма да съм тук! — разпалено отвърна детето, като бършеше с лакът кръвта, която се стичаше от отока на разранената му устна.
— Ще видим, Серад. Ще видим. Никой не знае какво му готви бъдещето — каза Малик със загадъчен глас.
— Казвам се Алекс — упорстваше детето с високо вдигната брадичка и свити в юмруци ръце.
— Отсега нататък ще се наричаш Серад.
— Не искам да ме наричат с никакво друго име.
— Серад означава „безстрашен“, Алекс. Това име наистина ти подхожда. — Замълча и погледна с гордост сина си. — Всеки, който дръзне да предизвика Хасим, трябва да е много смел. Синът ми е много добър борец.
— Серад? — Алекс поруменя, когато повтори бавно името, за да провери как звучи то на неговия език.
Малик кимна одобрително.
— Подхожда ти.
Докато Алекс размишляваше за своето ново име, Малик насочи вниманието си към своя син и с бащинска обич сложи ръка на рамото му.
— Хасим, твърде много се гордея с теб, за да допусна ти и твоите приятели да постъпвате така. — Погледна към Мустафа, а очите му показваха гнева му. — И, Мустафа, на достойния човек никога не му се налага да мами. Ако загубиш в нещо, нека това да бъде, защото другият е бил наистина по-добър, което малкият Серад щеше да докаже, ако ти не бе го спънал преднамерено.
Мустафа го погледна виновно.
— Да, Малик емир. — Двамата с Уруй поискаха разрешение да си тръгнат и напуснаха градината под пронизващия му поглед. Днес нямаше да има повече игри.
Когато момчетата си отидоха, Малик сведе усмихнат поглед към Алекс, вече Серад.
— Помни винаги, Серад, че трябва да прецениш силните и слаби места на врага преди битката, а не след нея.
Алекс стоеше чинно изправен, докато слушаше емира, и едва забележимо кимна. Въпреки че устната му пулсираше от болка, че беше ядосан и обиден, той нямаше намерение да показва пред този човек своите чувства.
Малик обаче прочете обърканите му мисли.
— А също така никога на мрази, Серад — поучи го той. — Омразата е безсмислено чувство. Онези, които мразиш, не ги е грижа и ти единствен ще носиш нейното горчиво бреме. Вместо това, съсредоточи усилията си, за да спечелиш, независимо какъв е конфликтът и каква е наградата. Най-добрият начин да отмъстиш на враговете си е да им докажеш, че ти си по-силен от тях.
