— Добро момче. Сега трябва да бъдем много предпазливи и много тихи. Никой не знае, че си отиваме.
— Дори и Малик ли? — Това го изненадваше.
— Най-малко Малик. Хайде да го направим като на игра, съгласен ли си? Да видим кой от нас двамата ще успее да стигне пръв до конюшните, без да вдигне никакъв шум. Разбра ли?
— Разбира се — отвърна той, нетърпелив да опита.
Катрин го хвана за ръка и безшумно излязоха от крилото на момчетата, като внимателно избягваха всички места, където можеше да има стража. Когато достигнаха вратата, водеща към голямата градина, Катрин почувства, че свободата е съвсем близо. Трябваше само да прекосят този последен открит участък и щяха да се озоват до конюшните и близо до един изход от землището на двореца. Скоро щяха да излязат оттук и да бъдат свободни. Щяха наистина да поемат пътя към своя дом.
Малик не можеше да заспи. Лежеше в празното легло и мислеше за случилото се между него и Катрин. През цялото време бе знаел, че истината ще е много болезнена за нея и се бе оказал прав. Мислеше, че предложението му да се омъжи за него ще смекчи гнева й, но се бе излъгал. Реакцията й го изненада. Всяка от жените, които познаваше, щеше да се почувства поласкана и удостоена с голяма чест, ако разбереше, че той я желае, но това не важеше за Катрин. Бе един от малкото случаи в живота му, когато грешеше по отношение на свой „противник“, и това го тревожеше. Ако искаше да спечели, трябваше да опита с нова стратегия.
Изправи се, повика един прислужник и даде нарежданията, за които искаше да е сигурен, че ще бъдат изпълнени още на сутринта. След това, все още измъчван от безпокойство, излезе на терасата, гледаща към градината.
Нощта бе топла и приятна. Луната се бе спуснала ниско над хоризонта и милиони звезди блещукаха в небето. Малик копнееше за Катрин. Съжали, че я бе наранил, но той искрено вярваше, че един ден тя ще мисли за Алжир като за своя родна страна. Искаше я за своя жена. Сега осъзна, че е глупаво да й предлага женитба. Бе я накарал да излезе извън себе си от гняв и като знаеше колко е горда, просто бе абсолютно невъзможно да приеме предложението му още тогава.
Малик се усмихна при спомена за своята темпераментна английска красавица. За първи път след смъртта на Лайла изпитваше дълбока привързаност към жена. В действителност спомените му започваха да избледняват, откакто Катрин непрестанно бе в мислите му. В началото бе смятал, че след като веднъж я обладае, влечението му към нея ще отслабне. Сега обаче му се струваше, че след като я бе имал, я желаеше още повече. И желаеше не само тялото й. Искаше я цялата за себе си.
Любов… Тази дума бе толкова неразбираема за него. Беше направил другите жени свои съпруги без никаква мисъл за любов, но Катрин бе различна. Тя бе покорила сърцето и ума му. Но дали той я обичаше? Малик не трябваше да мисли дълго, за да си отговори. За него тя бе също толкова важна, както самият живот. Ако искаше да намери покой, трябваше да я убеди да остане при него и да стане негова жена.
Малик си спомни нейната забележка, че няма да бъде „една от съпругите му“, но той не бе посещавал, нито канил при себе си никоя от другите си жени от пристигането на Катрин до този момент. Ако това щеше да му помогне да я спечели, щеше да я отдели от другите, а той вече никога нямаше да ги посещава.
Въпреки че това решение го накара да се почувства по-добре, все пак не премахна изцяло тревогата му от начина, по който се бяха разделили. Ако самият той не беше толкова горд, щеше да нареди отново да му я доведат, но не можеше да направи това. Щеше да я остави известно време сама. Щеше да издържи до следващия ден, когато отново ще я види. Утре щеше да направи всичко, което бе по силите му, за да изличи завинаги Англия от нейните мисли и да я направи своя.
Когато се обърна, за да се прибере в стаята си, стори му се, че с периферното си зрение забеляза някакво раздвижване в градината под терасата. Погледна надолу, напрегна очи, за да различи нещо в тъмнината и задебна в очакване. Когато нищо не се случи в продължение на няколко минути, той си каза, че му се е привидяло. Нощните птички продължаваха да пеят, а те винаги се смълчаваха, когато се случваше нещо необичайно. Върна се в самотното си легло, легна отново и се опита да заспи. Сънят най-накрая го споходи, но сънищата му бяха населени от една неуловима Катрин, която винаги бе близо до него, но никога дотолкова, че да може да я хване с ръка.
Катрин и Алекс се притиснаха един към друг в мрака на градината. Тъкмо щяха да прекосят откритото пространство, когато Малик излезе на терасата. Ужас обхвана Катрин и тя сграбчи Алекс и го повлече обратно към сигурното прикритие на сенките. Треперещи и отчаяни, те бяха чакали няколко дълги минути, преди тя да набере достатъчно смелост и да погледне към мястото, където бе Малик. Не можеха да ги заловят сега! Не и когато бяха почти свободни!
Катрин почувства неизмеримо облекчение, когато видя Малик да влиза обратно в стаята си, но се запита какви точно бяха чувствата й в този момент. Бе й се сторил умислен и самотен. Мина й мисълта, че може би съжалява за случилото се между тях тази вечер и тъгува за нея, но веднага я отхвърли като нелепа. Той имаше други жени и ако почувстваше нужда от компания, бе достатъчно само да повика някоя от тях, за да задоволи своето желание. Те със сигурност веднага щяха да се отзоват на милувките му.
Отхвърли мислите за Малик, хвана Алекс за ръка и отново тръгнаха. Когато той не я последва веднага, тя погледна към него и срещна разширените му от ужас очи.
— Всичко е наред, Алекс. Малик си отиде. Само трябва да бъдеш тих.
— Но аз харесвам Малик — прошепна той. — Защо трябва да се крием от него?
— Искаш ли пак да видиш дядо си?
Той кимна.
— Тогава трябва да се махнем оттук.
Катрин изчака, докато се увери по погледа му, че разбира нейните думи, после го прегърна силно и го поведе. Промъкнаха се в тъмната конюшня и въпреки че един кон се размърда неспокойно при тяхното изненадващо появяване, не се вдигна голям шум. Преминаха изключително предпазливо и стигнаха до външния вход, който им осигуряваше достъп до улиците на Алжир.
Катрин спря, за да скрие под хайка цялото си лице, с изключение на очите, после отключи и отвори вратата. Помисли да вземат един кон, но бързо отхвърли тази възможност. Бе дошла тук само с дрехите на гърба си и щеше да си отиде по същия начин. От Малик не искаше да взема нищо друго — само свободата си. Разбираше също така, че една жена с дете на гърба на кон щеше да прави по-силно впечатление, отколкото сама жена и дете, които вървят пеш, а единственото нещо, което желаеше, бе да останат незабелязани. Трябваше да се скрият в града, това бе единствената им надежда за спасение.
Катрин и Алекс излязоха безшумно от конюшнята и затвориха вратата. Като държаха главите си ниско наведени, потънаха в лабиринта на алжирските улици.
Единадесета глава
Тесните улички бяха мрачни и злокобни и Катрин водеше забързано Алекс, докато дворецът се изгуби от погледите им. Едва тогава, сигурна, че бяха на безопасно разстояние, Катрин спря, за да си поеме дъх. Все още бе напрегната, ръцете й трепереха и не й достигаше въздух.
— Успяхме, Алекс! — възкликна тя с пресипнал глас.
— Аз наистина бях много добър в играта да не се вдига шум.
— Беше чудесен! Ако имаше такава игра, ти щеше да я спечелиш!
Детето засия при тази похвала.
— Достраша ме в градината, когато се появи Малик. Помислих си, че ни видя.
— И аз помислих същото, но, изглежда, не ни е видял.
— Какво ще правим сега, лельо Катрин? — простичко попита Алекс.
— Ще се опитаме да намерим църква. Там все ще има някой, който да ни помогне да се върнем в Англия.
— Какво ще стане, ако не намерим такъв човек? — обезпокоено повдигна към нея очи Алекс.
Тази мисъл бе спохождала и нея, но тя се бе опитала да я отхвърли.
— Ще открием — отвърна тя с увереност, която много би искала да притежава. — Може би ще успеем утре сутринта. А сега трябва да се отдалечим на колкото е възможно по-голямо разстояние от двореца. После, когато стане светло, ще започнем да търсим църквата.
