— Добре — съгласи се момчето, вярващо безпрекословно на леля си Катрин. Тя му бе давала смелост през всичките им изпитания и той знаеше, че тя няма да допусне да им се случи нещо лошо. Замисли се и добави: — Обичам те, лельо Катрин.
При неговите думи очите й се напълниха със сълзи и тя изведнъж коленичи и го прегърна.
— Аз също те обичам, Алекс! — Дълбока, покъртителна въздишка се изтръгна от гърдите й. Когато го пусна, и двамата се почувстваха много по-добре. — Хайде сега да тръгваме. Искаме да се върнем в Хънтингтън Хаус. Не искаме Малик да ни настигне и да ни върне в двореца.
Нейното отношение озадачаваше Алекс, защото той самият много харесваше емира. Докато вървяха, детето попита с приглушен глас:
— Мислех, че Малик ще ни помогне да се завърнем у дома.
— И аз така мислех, съкровище, но тази вечер разбрах, че той иска ние да останем тук завинаги.
— О! — Лицето на Алекс стана замислено, докато той преценяваше тази възможност. — Ще бъде забавно да останем тук, но по-добре е да се върнем вкъщи. Дядо ни чака, а ние вече отсъствахме твърде дълго. Но ще ми бъде мъчно за Хасим. Той ми харесва. Сега, когато сме приятели, си прекарваме чудесно.
— Е, може би някой ден отново ще го срещнеш.
— Надявам се да е така, но точно сега искам само да бъда с дядо… и да си взема корабчето. Много ми се иска дядо да е запазил „Ятаган“.
— Сигурна съм, че го е запазил.
Замълчаха, докато вървяха забързано през старата, оградена със стени част на града. Минаваха под арки и край затворени дюкянчета. След като бяха вървели близо час и половина, Алекс започна да се уморява.
— Добре ли си? — попита го Катрин, когато забеляза, че забавя крачки.
— Уморих се — бавно отвърна момчето. — Не можем ли да починем малко?
В желанието си да остави между себе си и Малик колкото се може по-голямо разстояние Катрин бе забравила, че нейният спътник е само на седем години. Тя намали темпото, за да се огледа. През една арка зърна скрита градина с плискащ фонтан по средата. Врата от ковано желязо препречваше входа, но когато провери, тя се оказа отворена. След един бърз оглед на обстановката, за да се увери, че няма никой, тя въведе Алекс в градината.
— Ще останем тук, докато съмне.
Той кимна, прекалено уморен, за да говори.
Отидоха в един ъгъл на градината, заслонен от буйно израсли храсти, а после седнаха на земята и опряха гърбове на каменния зид, скриващ малкото оазисче от погледите на минувачите. Александър се намести в скута й и те се отпуснаха там, сплели ръце един около друг. Алекс заспа почти веднага. Катрин бе решена да остане будна и да е нащрек да не би някой случайно да ги забележи, но след около час и половина и тя не бе в състояние да държи очите си отворени и миг повече. Въпреки че се бореше според своите сили, недоспиването през последните нощи си каза своето и тя се унесе в дълбок сън, който напълно я лиши от представата за местонахождението й.
Викът се понесе из замъка рано сутринта, когато прислугата отиде да събуди момчетата. С изненада откриха, че малкия Серад го няма и започнаха да претърсват целия дворец, мислейки, че той просто се е събудил по-рано и е излязъл да си поиграе. Когато издирването не даде резултати и Алмира влезе в покоите на Катрин и установи, че я няма, всички обезумяха. Излезе тичешком от харема, за да уведоми Малик.
Малик не бе спал добре тази нощ. Сънищата му, които Катрин бе обсебила, го караха да се чувства така, сякаш не е мигнал цяла нощ. Когато чу слугата си да разговаря с някого в предната стая, бързо стана и се облече.
— Какво има? — попита, като влезе при разговарящите.
— Ами… — започна слугата, но Алмира го прекъсна.
— Катрин, господарю Малик! Изчезнала е!
— Изчезнала? Какво говориш?
— Когато отидох сутринта, за да й помогна за утринния тоалет, леглото й бе празно. Проверих наоколо, но не открих нищо. Сякаш се е изпарила като дим.
Малик измърмори някакво проклятие, после попита:
— Ами момчето? Серад?
Точно когато задаваше въпроса си, на вратата се появи Хасим.
— Татко, Серад е изчезнал. Изглежда, е излязъл през нощта.
Емирът стоеше неподвижно пред тях, а мислите му препускаха бързо, докато решаваше какво трябва да предприеме. Обърна се към своя слуга:
— Извикайте моята стража. Искам да се претърси отново палатът сантиметър по сантиметър. Ако не ги намерят до час и половина, ще претърсим града.
Слугата и Хасим забързаха да изпълнят заповедите.
— Не мислите, че е взела момчето и е отишла сама в градината, нали? — попита със страхопочитание Алмира миг по-късно. Не бе подобаващо тя да говори, но се тревожеше за Катрин и се страхуваше дори да помисли, че може би е в опасност.
— Не съм сигурен какво може да направи Катрин точно сега — троснато отвърна Малик. — Не каза ли нещо или не постъпи ли някак необичайно снощи?
— Не, владетелю Малик — отвърна почтително прислужницата. — Чаках я, когато се върна. Учудих се колко рано се прибира, това бе всичко, което си казахме. Стори ми се уморена, но иначе бе добре. Когато я оставих сама снощи, тя си беше легнала.
Малик изруга, ядосан на себе си, че не е предвидил това. Бе преценявал постъпките й според тези на всички други жени, които познаваше, и сега още по-ясно разбираше, че тя е различна. Беше горда, твърдоглава и притежаваше воля и интелект, присъщи на мъжете. Най-накрая бе срещнал жена, равна на него във всяко отношение. Като бе избягала, тя бе направила точно това, което би направил и той самият, ако се намираше в същите обстоятелства. В този миг Малик се закле никога вече да не я подценява.
— Върни се в харема и я потърси отново. Ако откриеш нещо, ела при мен.
— Да, господарю Малик.
Малик излезе от покоите си и се запъти към конюшнята. Там завари човек от личната си охрана да разговаря с коняря.
— Владетелю Малик, изглежда, някой е оставил отворена вратата на конюшнята снощи. Икбал се кълне, че лично той е залостил вратата, преди да си тръгне.
Емирът кимна и нареди на коняря да оседлае коня му.
— В града ли ще търсим? — попита пазачът.
— Веднага щом разбера какво са научили останалите, ще тръгнем за града. Тази жена с твърдоглава и глупава и човек не знае какви неприятности може да си навлече.
Малик знаеше, че ако местата им бяха разменени и той бягаше с малко дете със себе си, щеше да потърси закрилата на някое свято убежище, а за Катрин такова убежище би бил някой християнски храм.
Когато неговите хора му докладваха, че няма никаква следа от жената и детето в землището на двореца, той се приготви да тръгне към града. По негова заповед се разделиха на групи, за да проверят всички църкви в района.
— Хасим, ти ще яздиш с мен — нареди Малик.
— Да, татко — отвърна момчето, зарадвано, че го считат достатъчно голям, за да го включат в издирването.
— Този, който я върне жива и здрава в двореца, ще получи богато възнаграждение — съобщи Малик. — Внимавайте да бъде невредима във всички случаи. Ще убия онзи, който се отнесе лошо с нея. Ако търсенията ви се окажат безплодни, ще се срещнем отново тук. Ако усилията ни не дадат резултат, тогава ще опитаме нещо друго.
— Да, владетелю Малик.
Сигурен, че е разбран добре, той възседна любимия си жребец — едър черен кон на име Мансур, което означаваше „великолепен“, какъвто наистина бе, и го подкара навън от конюшнята. Хасим и охраната го
