Кредиторите се нахвърлиха като хищници върху имуществото, преди още родителите му да са погребани. Така Дейвид остана без средства, а трябваше да плати още няколко дълга, направени от баща му. Доскоро се справяше, като всяка седмица даваше на кредиторите известна част от парите, които печелеше като актьор, но предния ден го сполетя нещо ужасно — внезапно му съобщиха, че пиесата няма да се играе повече и той оставаше без работа.
Дейвид отпи голяма глътка от питието, за да удави мъката си. Емоционалното напрежение през последните месеци го бе съсипало. Чувстваше се самотен и отчаян. Кредиторите очакваха парите си, а той нямаше какво да им даде. Бяха му останали само няколко костюма и малко лични вещи, които държеше в стаята си в порутения пансион, в който живееше. Беше само на двадесет и шест години, а имаше усещането, че животът му е свършил.
Момичето зад тезгяха се приближи до него и му предложи още пиене. След като обърна няколко питиета, Дейвид се поддаде на чара й и не се подвоуми да я последва. Олюлявайки се, той се заизкачва към стаята й.
Дейвид не се застоя дълго при нея. Върна се в пансиона и под въздействието на силния алкохол заспа непробудно. На следващата сутрин съвсем се смути и обърка при появата на полицаите, дошли да го арестуват за убийство на момичето. Бяха я намерили удушена в стаята й. Никой не обърна внимание на твърденията му, че е невинен и той бе отведен в затвора. Обзет от отчаяние и ужас и все още със силен махмурлук, Дейвид бе заключен в килия. Започна да се увещава, че не бе възможно да е извършил това престъпление. Обаче срещу него имаше неоспорими доказателства и след няколко безсънни нощи едва не повярва, че наистина е убил момичето.
Изгубил всякаква надежда, Дейвид седеше самотен в килията. До него долетяха гласове, но той не им обърна почти никакво внимание. Не можеше да призове никого за свидетел, защото никой не го бе видял да се връща в пансиона — и не можеше да предложи сериозно алиби.
— Маркъм, свободен сте — намръщено каза полицаят, който отключи решетъчната желязна врата.
Дейвид се слиса. Не разбираше защо след толкова много обвинения срещу него го пускаха на свобода.
— Дамата, чиято репутация пазехте, дойде и ни разказа къде сте били онази нощ — рече недоволният офицер. Бе решил, че е намерил убиеца, но свидетелските показания на жената доказваха обратното. — Свободен сте.
Дейвид се смая. Каква дама? Какво ставаше тук?
— Тя ви чака в каретата си отвън.
На Дейвид все още му бе трудно да проумее думите му.
— Значи ми вярвате? И мога да си тръгна?
Полицаят кимна утвърдително.
Дейвид реши да не оспорва споходилия го късмет. Не знаеше коя е загадъчната жена, спасила живота му, но възнамеряваше да разбере това веднага и да й благодари.
Вивиан седеше в каретата си и тайно наблюдаваше през прозореца. Когато младият мъж излезе от затвора и се насочи към нея, тя се усмихна. Скоро планът й щеше да се осъществи и всичко се дължеше на съобразителността й.
Бе се охарчила доста, но сега, когато погледна Маркъм, разбра, че си заслужава.
— Заповядайте, господин Маркъм. — Вивиан тихо покани приближилия се до каретата Дейвид. Озадачен, че не може да разпознае жената, проговорила на чист английски, той се поколеба, преди да отвори вратичката. — Качете се при мен.
Дейвид присви очи, за да огледа по-добре спасителката си в тъмната карета. Тя се бе облегнала назад, но той успя да различи нейната внушителна осанка.
— Благодаря — каза той и с лекота се качи при нея.
— Може да затворите вратата.
Дейвид я послуша и седна срещу й. Вече можеше да я огледа по-добре и разбра, че първоначалното му впечатление е правилно. Макар и с няколко години по-голяма от него, тя бе една прелестна жена. Също така осъзна, че никога не бяха се срещали. Не я познаваше изобщо и се учуди защо го бе спасила от затвора.
— Познавам ли ви? — попита той и наруши настъпилото мълчание.
— Не — вяло отговори Вивиан, наслаждавайки се на мисълта, че подобно на някой силен хищник, щеше да се нахвърли върху жертвата си, — но аз ви познавам.
— Не ви разбирам. Откъде ме познавате? Защо идвате да ме освободите от затвора? Какво им казахте?
Вивиан нехайно сви рамене.
— Че сте прекарали цялата нощ с мен и че не е възможно да сте били с момичето.
— Но нали имаше свидетели, които са ме видели в кръчмата с нея, и аз наистина бях там.
— Имам свидетели, които са ви видели с мен.
Тези думи поразиха Дейвид и той присви очи. Несъмнено целеше нещо, щом го освобождаваше с лъжа.
— Какво искате от мен?
— Ще ви направя едно предложение, господин Маркъм — студено отвърна Вивиан.
— Какво предложение?
— Да речем — делово. Имам свободно място за актьор. Търся млад мъж с черти като вашите — висок, тъмнокос, красив… — Тя се наведе напред, за да види по-добре очите му. Силно се развълнува, когато откри, че са сиви — точно като очите на Александър. На прекрасните й устни се появи злорада усмивка. — И сивоок. Още от началото знаех, че сте подходящ за ролята.
— Почакайте. Това е малко объркващо. — Дейвид не знаеше коя е тази жена и какво желаеше. — Твърдите, че ме познавате и сте дошли да ме освободите от затвора, за да изиграя желана от вас роля?
— Предчувствах, че сте схватлив — отвърна тя с известно лицемерие. — Искам да заемете мястото на моя изчезнал син.
— На вашия син? Но защо? — попита той с недоумение.
Вивиан се засмя ехидно.
— За пари, разбира се. На карта е заложено голямо богатство и ако не намеря наследника — сина ми Александър, — ще загубя всичко.
— Къде е синът ви?
— Преди осемнадесет години изчезна в морето, но не открихме тялото му. Продължаваме да го търсим, но шансовете да го намерим са нищожни. А херцогът е стар и болен. Ако умре без наследник, херцогството ще премине в ръцете на някакъв далечен роднина. Аз искам парите и титлата и ще ги получа чрез вас.
— Нима вие сте роднина на херцога? — Дейвид беше изумен.
Първоначално тя замълча, но после уверено продължи:
— Позволете ми да се представя. Казвам се Вивиан Уейкфийлд. Едуард Уейкфийлд, херцог Хънтингтън, е мой свекър.
Дейвид пребледня. Независимо от това, че беше роден и отгледан в Америка, бе чувал за английските благородници и за огромните им богатства.
— Сигурно се шегувате?
— Не, говоря съвсем сериозно — отвърна тя. — Гледах ви на сцената, Маркъм. Убедена съм, че ще се справите.
— Какво точно трябва да направя? — Достойнството не му позволяваше да приеме веднага.
— Ще отидем заедно в Англия, където ще ви представя под новото ви име. Ще разказвате, че като дете сте били заловен от пирати и продаден в робство, но най-после сте успели да избягате по море. След това сте дошли в Америка, където по чудо хората, на които съм била възложила да ви издирват, са ви намерили и така сме се срещнали. Трогателна история, нали?
— Да, но това не е ли незаконно?
Вивиан го прониза с убийствения си поглед.
— Господин Маркъм, веднага мога да променя показанията си и да призная, че излъгах. За нула време
