— Точно така — тъжно каза херцогът. — Никога не престанах да се надявам, но…
— Всичко ще е наред, Ваша Светлост. Нали сър Таунсенд изпрати човек да проучи въпроса?
Едуард кимна утвърдително.
— Според него Вивиан не лъже.
Едуард се сети за доклада на Хенри, който потвърждаваше всичко и подчертаваше неуморните усилия на Вивиан да намери Александър. Тя се бе преместила в Америка, за да бъде по-близо до следователите, наети от нея. Те открили бъдещия херцог и го срещнали с майка му. Това бе трогателна история за всеотдайната и безгранична любов на една майка. Но Едуард все още се съмняваше в истинските подбуди на снаха си. Той я подпомагаше финансово, защото тя принадлежеше към семейството, и се радваше, че не бе опетнила името Уейкфийлд. Въпреки това херцогът никога не изпита нежни чувства към нея и беше убеден, че Вивиан също не го обича.
— В такъв случай днес е празник. Ваша Светлост.
Потъналият в мрачни мисли херцог изглеждаше много стар, но при думите на Далтън лицето му светна. Усмивката му и възвърналият се блясък в очите му го правеха по-млад. След изчезването на Катрин и Александър Далтън остана единствената му утеха. Понякога Едуард се чудеше дали би се справил без него.
— Имаш право, Далтън. Щом хората на Таунсенд твърдят, че е вярно, значи наистина е така. Той е много старателен и аз безрезервно му вярвам. Ще вдигнем голям празник, когато внукът ми се върне. — Дълго сподавяни сълзи замъглиха погледа на Едуард, но той побърза да ги изтрие.
— По дяволите, човече, защо се бавят толкова! — извика, за да прикрие чувствата, бушуващи в него, и отново се обърна към прозореца в очакване на Александър.
Каретата на херцога се носеше от Лондон към имението Хънтингтън. Вивиан седеше до Александър, а сър Хенри Таунсенд заемаше мястото срещу тях. Тя бе нервна, но даваше да се разбере, че състоянието й се дължи на вълнението от завръщането на сина й в родния дом, а не на страха, че Дейвид може да бъде изобличен.
— Толкова се вълнувам, Алекс — сподели тя и му се усмихна майчински. — Нямам търпение да видя изражението на дядо ти, когато те види. Той ще бъде толкова щастлив…
След като насълзи очите си достатъчно за случая, Вивиан кокетно ги избърса с дантелена кърпичка.
Дейвид изпълняваше своята роля безупречно. Изглеждаше едновременно нервен, притеснен и възбуден.
— Дали ще ме познае? — попита той и погледът му зашари между адвоката и Вивиан. — През изминалите години се промениха доста неща. Аз също съм…
— Не се притеснявай — успокои го тя и го потупа по ръката. — Дядо ти ще те познае веднага. Толкова много приличаш на баща ти…
— Наистина, лорд Александър. Няма нужда да се безпокоите за това. Херцогът ще открие лесно семейните черти у вас — увери го Хенри.
— Добре. Изгарям от нетърпение да видя отново дядо. Доста време мина.
— Ужасно съжалявам за вашия съпруг и за лейди Катрин — съчувствено каза Таунсенд на лейди Вивиан.
— Благодаря ви, сър Хенри. На двамата с херцога не ни бе лесно, но сега, когато Александър се върна, всичко ще се оправи.
— Убеден съм в това — вдъхна й вяра той. Вивиан и Александър му бяха разказали за Ейвъри, който сигурно е бил хванат от същите неизвестни разбойници, докато е претърсвал доковете след отвличането на Катрин и момчето. Александър си спомняше само как са ги заключили в една каюта без люк на борда на някакъв кораб. Корабът потеглил от Лондон, но той не бе разбрал какъв курс поема. Младежът не си спомняше ясно всичко, но въпреки това разказът му впечатли Таунсенд. В края на краищата тогава е бил само на седем години. Истинско чудо бе, че се появи отново. За нещастие никой не можеше да разбере каква участ е сполетяла лейди Катрин и лорд Ейвъри. По думите на Александър, когато пиратите заловили кораба, той бил откъснат от леля си и баща си и никога повече не ги е видял, нито чул нещо за тях.
Въпреки този тъжен факт, Таунсенд знаеше, че херцогът ще се зарадва да види отново внука си. Освен това вярваше, че тази среща ще възвърне желанието му за живот. Бе станал свидетел на бавното влошаване на състоянието на херцога през последните няколко години, когато у него угасна и последната искрица надежда да види децата си живи. Сега Хенри се надяваше здравето на Негова светлост да се подобри.
— Александър, виж! Ето имението Хънтингтън! — възкликна Вивиан и посочи към величествения замък, изникнал пред очите им.
— Да, лорд Александър, вече сте си у дома — добави Таунсенд, доволен от този развой на нещата.
Тринадесета глава
Дейвид се извърна към прозореца на каретата, за да види имението Хънтингтън, и онемя. Привидно спокойното изражение на лицето му едва не изчезна пред приказната гледка на красивия замък, достатъчно голям да подслони повечето жители на Бостън. Заобиколена от идеално поддържани поляни и цветни градини и построена от най-хубавите тухли и каменни блокове, сградата имаше внушителен вид. Дори в най-налудничавите си мечти Дейвид не си бе представял дома на семейство Уейкфийлд толкова прекрасен. Знаеше от Вивиан, че херцогът е богат, но никога не се бе замислял за размерите на богатството му. Дейвид се втрещи при мисълта, че ако планът на Вивиан се увенчае с успех, всичко това ще бъде „негово“ един ден.
— Изглежда ли ти познато? — невинно го попита Вивиан, сякаш е въпроса си целеше да събуди спомените му.
— Донякъде… — отговори Дейвид е добре премерено объркване, което прозвуча непринудено. — Май най-добре си спомням градините. Сигурно съм играл из тях.
— Така е — съгласи се тя. — О, толкова се радвам, че се върна жив и здрав. Не можеш да си представиш какво означава това за мен — щастливо въздъхна Вивиан и дари „сина си“ с поглед, изпълнен с нежност и обожание. Тя не лъжеше — без Алекс богатството щеше да се озове в нечии други ръце.
Хенри ги наблюдаваше и се радваше. Най-много от всичко желаеше щастието на своя стар приятел и вярваше, че завръщането на Александър ще подпомогне това.
Дейвид погледна Вивиан с безпокойство, но тя му отвърна с тържествуваща усмивка.
— Притеснен ли си, Алекс? — попита го.
— Много — кимна той.
— Успокой се. Вече си у дома. Всичко ще се нареди.
След като каретата спря пред входа на замъка, тримата слязоха и се заизкачваха по стълбите. Далтън излезе да ги посрещне.
— Добре дошли у дома, лейди Вивиан. Добър ден, сър Таунсенд — поздрави ги старият прислужник и се вгледа в „Алекс“. За миг той се втренчи в младежа, за да огледа по-добре чертите на лицето и сивите му очи. Накрая явно повярва, че това е внукът на господаря му и неволно се усмихна. — Вие сигурно сте лорд Александър. Добре дошли у дома. Липсвахте ни. — Необичайно за сдържания му характер, Далтън ги приветства доста сърдечно.
— Здравейте. Вие сте Далтън, нали? — усмихнато отговори Дейвид и си припомни думите на Вивиан за най-възрастния и най-влиятелния от слугите на херцога.
— Точно така, сър.
— Радвам се, че се върнах.
— Къде е херцогът, Далтън? — прекъсна го Вивиан.
— Очаква ви в кабинета си, Ваше Благородие.
— Благодаря. Хайде, Алекс, нека те заведа при дядо ти.
— Убедена съм, че гори от нетърпение да те види отново. Ще дойдете с нас, нали, сър Хенри? — попита го тя, когато забеляза, че той леко изостава.
— Няма да се бавя, лейди Вивиан. Може би Негова светлост желае да остане насаме с вас за известно
