ще ви тикна обратно в затвора. Ясно ли ви е?
— Напълно.
— Добре — усмихна се тя. — Всъщност всичко е много просто. Ще живеете в разкош и ще разполагате с повече пари, отколкото може да похарчите до края на живота си.
— Ще разполагам с пари? — повтори той думите й и се замисли за дълговете на баща си.
— Да, но аз ще ви ги отпускам — сряза го Вивиан. — Официално вие ще получите парите, но в действителност те ще бъдат мои. Ако се споразумеем, веднага ви обещавам, че до края на живота ви няма да ви липсва нищо.
Досега Дейвид бе постигал всичко с труд и честност. Мисълта да ограби богатството на херцога го стресна. Ако откажеше, тя щеше да изпълни заплахата си, а това би го погубило. Щяха да го обесят за престъпление, което не е извършил. Страхуваше се, че лейди Уейкфийлд знае твърде много неща за него, без той да я познава изобщо. После реши, че това не е от значение. Единствената възможност беше предложението й. Като погледна нещата от добрата им страна, Дейвид си помисли, че вън от затвора би могъл да намери човека, убил момичето, и да докаже своята невинност. Струваше си да опита.
— Какво искате да направя? — попита той, превъзмогнал угризенията си.
— Отсега нататък следвайте моите наставления и никога не ми противоречете — категорично каза тя.
В първия момент Дейвид замълча, но после й отговори сдържано:
— Съгласен съм.
— Добре. — Вивиан чукна два пъти по тавана на каретата и те потеглиха.
— Къде отиваме?
— Вкъщи.
— Но багажът ми е в пансиона!
— Той не ни е нужен. Искам да забравите миналото си. Дейвид Маркъм е мъртъв. Изчезнал е завинаги. Сега вие сте моят син Александър Уейкфийлд — бъдещият херцог Хънтингтън. Възнамерявам да ви запозная доста подробно с новото ви „минало“.
Дейвид погледна през прозореца и си помисли, че думите й го свързват с нея по-здраво от въжета и вериги.
Следващите два месеца отлетяха неусетно за Дейвид, който прекарваше цялото си време с Вивиан. Тя непрекъснато го учеше на добри обноски и етикеция. Повтаряше му историята на рода Уейкфийлд и му обясняваше в какви отношения е бил не само с херцога, но и с леля си Катрин и Ейвъри. Описваше му някои изражения, характерни за Александър, и го караше да ги упражнява пред огледалото. Около шестата седмица Дейвид започна да играе ролята на бъдещия херцог леко и непринудено и това задоволи взискателната Вивиан.
След това тя се зае да го учи на други важни неща, които щяха да му помогнат да заприлича повече на Александър. Застави Дейвид да наизусти разположението на стаите в замъка Хънтингтън, за да е запознат с обстановката там, и неколкократно му напомни за силното влечение на Александър към морето. Заведе го на шивач и поръча да му ушият цял гардероб дрехи. Вивиан не пестеше пари. Всичко това смущаваше Дейвид, защото съвестта му не бе чиста. В този ден отиваха на последна проба при шивача.
— И така, Александър, коя беше любимата ти играчка? — препита го Вивиан. Още първата вечер бе престанала да го нарича Дейвид, за да му помогне да свикне с името Алекс. Той вече й отговаряше без колебание и това я радваше.
Дейвид се замисли. По неизвестни причини не можеше да си спомни тази подробност.
— Пушка? — Това прозвуча повече като въпрос, отколкото като отговор и за награда „майка му“ го сряза:
— Стотици пъти съм ти казвала, че любимата ти играчка като дете бе едно корабче. Дядо ти го подари и ти буквално спеше с него. Сигурна съм, че ще стане въпрос за него — затова бъди готов да отговориш.
Дейвид се засрами.
— Извинявай. Този факт ми изглеждаше незначителен.
— На нас може да ни се струва маловажно, но ние трябва да убедим хората, нали? — попита саркастично тя и го погледна гневно. Нещата вървяха гладко и Вивиан не искаше някоя малка грешка да провали всичко. — Трябва да бъдем предпазливи. Нашите истории трябва да са достоверни. Необходимо е да ти повярват. Ако ли не… — Тя не довърши изречението си.
Дейвид почти усети как примката се затяга около врата му и решително я погледна.
— Ще се справя. Избра ме, защото съм добър актьор. Никой няма да се усъмни в мен.
Доволна от отговора, тя добави:
— Преди три седмици изпратих писмо в Англия, с което уведомих херцога за неочакваното ти завръщане от царството на мъртвите. Убедена съм, че Едуард ще иска да провери всичко, преди да те приеме за Александър. Предполагам, че в близките една-две седмици ще получим отговор от него или от негов представител.
— И си се погрижила никой да не разбере нещо за истинската ми самоличност? — Дейвид се притесняваше, че някой може да го разпознае. Но с Вивиан нямаше нужда да се безпокои за това.
— Уредила съм всичко. Историята ни е измислена безупречно, но за всеки случай съм намерила свидетели, които ще я потвърдят под клетва. — Вивиан се усмихна отново. По обичайния си нечестен път бе обезпечила всички възможности. Сега оставаше Едуард да повярва на Дейвид. Тогава животът й щеше да стане такъв, какъвто винаги си го бе представяла.
Дейвид се умълча. Намираше за доста тъжен факта, че бе изчезнал безследно, а нито един от приятелите му — приятелите на Дейвид Маркъм — не е забелязал това. Дори да им бе направило впечатление отсъствието му, нямаше да се поинтересуват за него. Почувства се още по-самотен от преди.
Файтонът спря пред дома на шивача и Дейвид слезе, за да подаде ръка на Вивиан. Малко по-късно тя седеше във външната стая на ателието и чакаше „сина си“ да се появи в един от новите костюми. Дейвид се показа и Вивиан едва успя да прикрие изненадата си от невероятната му прилика с Ейвъри. Той бе облечен в сив фрак, ушит по последна мода, с червена жилетка, бяла риза, подходяща вратовръзка и тесни сиви панталони. Ако Едуард съдеше само по външния вид, нямаше изобщо да се усъмни във верността на думите му.
— Какво ще кажеш? — попита я Дейвид и се приближи.
— Мисля, че изглеждаш великолепно, Александър — отвърна тя. — Гордея се със син като теб. — Следващите й думи бяха предназначени само за него: — Остава ни само едно изпитание, за да постигнем целта си.
— Дядо? — попита той.
— Да, дядо ти.
— Не мога да понасям това проклето чакане — оплака се на Далтън вече седемдесет и две годишният Едуард, който седеше в едно кресло в спалнята си и през прозореца наблюдаваше пътя пред замъка. Краката му бяха завити с одеяло, за да не настине, а на тоалетката до него имаше бутилка със сироп, който докторът му бе предписал да пие три пъти дневно, за да подсили разклатеното си здраве и да повдигне духа си. И двамата знаеха, че вестта за появата на Александър му бе помогнала повече от всяко лекарство. Преди това животът му бе омръзнал, но сега пак виждаше смисъл в него.
— Близо двадесет години очаквам този миг, а ето че последните няколко часа ми се струват по-дълги от всякога.
— Разбирам ви напълно, Ваша Светлост — каза съчувствено остарелият Далтън и застана до него. Заедно с херцога бе изстрадал болезнената загуба на лейди Катрин и малкия Алекс и сега изгаряше от нетърпение да види момчето. Мъчно му бе за лейди Катрин, но и той бе прочел обяснението на Таунсенд за сполетялата я участ.
— Не може да ми излезе от ума… — Едуард погледна своя прислужник и Далтън успя да долови сянка на съмнение в очите му.
— Как лейди Вивиан успя да го открие след толкова много време, а вие не можахте? — продължи мисълта му Далтън.
