Един мускул на брадата му затрепери от усилието да сдържи гнева си. Нима бе невъзможно тази жена да бъде спечелена?
— Много добре разбираш, че това е единственото, което не мога да ти дам.
— Не можеш или няма да ми дадеш? — предизвика го тя със свито сърце.
— Няма значение, Катрин. Ти си моя и ще продължиш да ми принадлежиш. Стани моя жена.
Кръвта й се смрази, когато разбра, че никога нямаше да си отиде оттук, очите й издаваха нейните мисли.
— Аз съм сгодена за лорд Джералд Ратклиф. Той е единственият мъж, за когото някога ще се омъжа.
Нейният отказ го подразни.
— Очевидно никога не си отвръщала с такава взаимност на твоя английски лорд, както отвърна на мен — с мъжка арогантност отвърна Малик.
— Какво искаш да кажеш?
— Защо тогава все още бе непорочна, когато дойде тук?
Задъха се от ярост при неговите думи.
— Бях недокосната, защото Джералд бе мъж на честта — отвърна на удара тя с желание да го засегне. Но дори когато го казваше, разбираше, че Малик е прав. Ласките и целувките на Джералд никога не бяха предизвиквали такива чувства у нея, каквито той бе успял да събуди.
Малик изсумтя подигравателно при нейните думи.
— Нито един мъж на честта не може да те накара да изпиташ онова, което аз те накарах да почувстваш — заяви той, приближи се и я притегли към себе си. Смяташе, че тя е много красива, когато е ядосана, и дори в този момент той пак я желаеше. Устните му властно обсебиха нейните. — Омъжи се за мен, Катрин!
Ако не бе толкова ядосана и притеснена, Катрин щеше да усети как вътре в нея отново се събуждаше неистовото й желание към Малик. Отскубна се от прегръдката му.
— Нямам никакво намерение да ставам една от твоите жени. Нас никога няма да ни свързва брак.
— Никога не казвай „никога“, Катрин. Това означава много, много време.
— Ще чакам колкото е необходимо, Малик — решително отвърна тя.
Изглеждаше така прекрасна, изправена срещу му и упорито отказваща да приеме всяко негово предложение, че той се изкушаваше да я повали върху възглавниците и да я обладае още тук и сега. Вътрешно бе убеден, че тя ще отстъпи пред страстта, която споделяха, и не би могла да откаже, но също така разбираше, че можеше да го намрази, ако сега я насилеше. Щеше да бъде търпелив и да дочака своето време. Бе убеден, че тя скоро ще се примири.
— Вечерята ни изстива — напомни той, твърдо решен да не продължава този спор. — Няма причина да оставяме хубавата храна на прасетата.
— Изведнъж установих, че изобщо не ми се яде. Ако ме извиниш, ще се прибера в стаите си.
— Не, няма да те извиня — отвърна Малик. — Много искам да ми правиш компания. Ако нямаш апетит, тогава ще седиш до мен, докато аз вечерям.
Катрин стисна зъби и замълча. Облегна се на възглавниците и седеше мълчалива и изпълнена с негодувание, докато той зае мястото си до нея. Нямаше по-голямо мъчение от това да понесе неговата близост точно в този момент. Всичко, което искаше, бе да избяга, но сега знаеше, че това бе невъзможно. Освен…
Докато седеше там, в главата й започна да се оформя план. Бягство! Бе мислила за това още когато бяха пристигнали в двореца, но тогава бяха твърде изплашени. От доста дълго време бе в двореца и можеше добре да се ориентира. Катрин знаеше, че няма да е лесно, но това не бе важно. Щеше да вземе Алекс и двамата щяха да се върнат у дома! Нямаше да чака повече.
— Сега можеш да се оттеглиш, Катрин — каза й Малик малко по-късно, когато бе приключил с вечерята. — Ако искаш. Това е.
Неговите думи върнаха мислите й към настоящето.
— Благодаря. Лека нощ! — Изправи се с кралско достойнство.
— Лека нощ, Катрин. — Малик я наблюдаваше как излиза и се питаше за какво ли мисли сега тя. Знаеше, че много му е сърдита, но вярваше, че гневът ще отмине. Той й беше предложил целия си свят. Бе убеден, че ако й даде малко време, тя ще се вразуми.
Катрин чувстваше изгарящия му поглед върху гърба си, докато се отдалечаваше, и когато накрая се скри от очите му, изпита истинско облекчение. За нея бе голяма утеха да се завърне в своите стаи. Беше се опасявала, че може да я накара да се любят тази нощ, а се страхуваше да си помисли, че само едно негово докосване бе достатъчно, за да се отпусне в прегръдките му.
— Рано се връщаш тази вечер — забеляза изненадана Алмира, когато Катрин се прибра в покоите си. През няколкото седмици, през които бяха заедно, Алмира бе започнала да се привързва към тази млада англичанка.
— Да, връщам се — отвърна лаконично Катрин. Много й се искаше да може да сподели проблемите си с тази жена и да се обърне за помощ към нея, но усещаше, че все още не може да й се довери напълно. В края на краищата прислужницата бе една от тях.
— Добре ли си?
— Уморена съм. Мисля, че веднага ще си легна — излъга Катрин. Искаше Алмира да я остави сама, за да обмисли в детайли своя план. Нямаше да чака следващия ден, за да осъществи бягството. Щеше да вземе Алекс и щяха да тръгнат още тази нощ. Все някъде щеше да се намери някой, който да им помогне. Сигурно имаше църква в града, където можеха да намерят убежище.
Когато облече нощницата и халата си и Алмира се бе прибрала в своята стая, Катрин се поизправи и седна в леглото си, продължавайки да чака и да мисли. Бе много важно двамата с Алекс да се измъкнат сега, защото ако Ейвъри бе вече върнат в Англия, което според нея бе загатнал Малик, никой не знаеше какви лъжи можеше да наприказва на баща й. Трябваше да върне Алекс в Англия и колкото по-скоро, толкова по-добре.
Луната изгря късно тази нощ. Катрин изчака тя да достигне своя зенит и да го премине, преди да пристъпи към изпълнение на плана си. Когато се увери, че в харема всичко утихна, облече своята най- обикновена, тъмна на цвят рокля и чифт непретенциозни, но много удобни сандали. След това покри главата си с хаик и се измъкна от стаята, като се оглеждаше наляво и надясно, докато притичваше от сянка до сянка. Стараеше се да не я забележат и се движеше съвсем безшумно.
Вътрешното й напрежение нарастваше непрекъснато, докато излезе от харема и мина край дремещите пазачи, а после пресече пустата градина и се отправи към крилото на момчетата. Тук задачата й ставаше много опасна. Не знаеше точно в коя от стаите е Алекс, затова запристъпя с още по-голяма предпазливост. Цялото крило имаше един пазач, но той, изглежда, бе прекалено зает със собствените си мисли. Когато някой го извика от другия край на коридора и той отиде да разбере за какво го търсеха, Катрин използва възможността, от която се нуждаеше. Стрелна се напред и започна да наднича във всички стаи, докато най-накрая намери малкия си племенник дълбоко заспал в стаята в дъното на коридора.
— Алекс! Събуди се! — прошепна тя тихо.
— Какво има? — попита сънено Алекс. — Лельо Катрин? Какво искаш? Защо си тук?
— Ш-ш-шт… — постави предупредително пръст върху устните си. — Дойде време да си отидем у дома. Връщаме се в Хънтингтън Хаус.
— Така ли? — Седна в леглото и разтри очи, за да се събуди. — Дядо тук ли е? Дойде ли най-после да ни отведе?
— Не, миличко, боя се, че той не е тук сега, но ние ще отидем при него. Ела да се облечем.
— Но…
— Алекс — каза тя рязко, — не ме разпитвай! Просто побързай!
Леля му Катрин никога преди не му се бе карала и това го стресна и накара да побърза. Скочи и облече панталоните, джелабата и сандалите, които съставяха неговото обичайно облекло през последните няколко месеца. Имаше силен слънчев загар и лесно можеше да мине за арабско момче, ако не бяха сивите му очи.
— Готов съм.
