Оръжието възвърна самочувствието й. Можеше да стреля с него и ако се наложеше, щеше да го използва.
— Мис Виктория… — Джоунс тъкмо се опитваше да й каже да прибере пистолета, когато вратата на каютата се отвори внезапно.
Серад бе имал намерение да остане заедно с Тарик на палубата, за да наглежда прехвърлянето на последния товар от „Чайка“, но раната на ръката започна да му създава повече проблеми, отколкото бе предполагал. Болеше го много и въпреки опита му да я стегне с една кърпа, не спираше да кърви. Слезе в каютата си, за да я превърже както трябва. След като освободи охраната, влезе вътре и намери стаята си в пълен безпорядък. Ужасен и смаян, Серад се спря. Видът на каютата му го вбеси и той заплашително затръшна вратата след себе си.
— Какво става тук? Какво си мислите, че правите? — извика той, вперил суровия си поглед във Виктория, която, от своя страна, стоеше с ръце на кръста зад бюрото. Пиратът се досети, че е оставил пистолета си в заключеното чекмедже и се зачуди дали го е намерила. Но тази вероятност не го притесни много, тъй като все още смяташе англичанката за разглезена дама. Дори да бе открила оръжието, надали можеше да борави с него.
Мис Джоунс се сви при вида на ядосания пират, но когато той застрашително тръгна към Виктория, тя не се поколеба да му препречи пътя. Само с един замах на ръката Серад я отстрани и Джоунс се оказа безсилна да го спре. За него тя бе просто като досадно насекомо.
— Не мърдайте оттам! — заповяда му Виктория и насочи пистолета към него. — Стрелям точно и ако се наложи, ще го докажа.
Серад се ядоса, а и ръката го болеше. Трудно можеше да повярва, че тази жена със смарагдовозелени очи е същата наивна и изискана красавица, с която си бе имал работа на палубата. Стоеше от другия край на бюрото с пистолет, насочен право в сърцето му, и с твърдото решение да го убие в случай на необходимост. Той се изненада от умението й да стреля и се надсмя над себе си, че я бе подценил.
— Какво искате да постигнете? — попита Серад с престорено спокоен глас и спря на няколко крачки от бюрото.
— Възнамерявам да ви принудя да пуснете „Чайка“ и нас на свобода.
— Само с един куршум? — подигравателно попита Серад.
— Един куршум стига, за да ви убия.
— Добре, ще ме убиете. И после какво ще направите?
— О, аз не смятам да ви убивам, ако не ме принудите.
— Звучи доста успокоително — пошегува се Серад, който нарочно се опитваше да я ядоса. Искаше да я раздразни силно, за да я накара да сгреши. Усмихна й се широко.
— Радвам се, че намирате това забавно — отвърна Виктория смело, макар да изтръпна от безизразната му усмивка.
— Едва ли е толкова забавно. Гледам доста сериозно на заплахата за живота ми.
— Това не е заплаха, а обещание — отвърна тя уверено. — А сега се обърнете и застанете до вратата. Ще се качим на палубата и вие ще заповядате на хората си да освободят всички пленници от френския кораб.
— Ами ако не ви се подчиня?
— Ако не ми се подчините, ще ви застрелям.
— После ще ви убият.
— Вие също няма да сте жив.
Разделени от пистолета, те мълчаливо се гледаха и всеки преценяваше решителността на противника си.
— Като пуснете на свобода всички, ще се качим на борда на „Чайка“. За да сме сигурни, че хората ви няма да стрелят по нас, ще вземем и вас. Като наближим английския бряг, ще ви оставим на една от лодките на кораба.
— Добре сте го намислили. — Серад не си направи труда да й каже, че „Чайка“ бе вън от строя и не може да плава. Но това не бе от значение, тъй като нямаше намерение да й позволи да стигне до палубата с пистолет, насочен в гърба му. Беше негова пленница и трябваше да се примири.
— Не се бавете, а тръгвайте! — нареди му тя и кимна с глава към вратата. — Джоунс, отвори и огледай коридора. Не искам неприятни изненади.
Виктория заслужаваше похвала. Засега набързо замисленият й план имаше изгледи да успее. При тази мисъл Джоунс се втурна да отвори вратата и надникна в коридора. Нямаше никой.
— Чисто е.
— Добре. Стой далеч от него. Не искам да те използва за прикритие. Хайде да тръгваме, капитане!
Серад едва се сдържа да не й каже, че нито един мъж с достойнство не би се крил зад гърба на жена, но замълча. Предпочете да я остави да се притеснява за всичко. Така щеше по-лесно да отвлече вниманието й.
Пиратът се обърна, а светлите му очи се присвиха силно, докато оглеждаше каютата, за да прецени положението си. Бюрото му пречеше да действа още сега, но се надяваше да успее да я изненада и да изтръгне оръжието от ръцете й по-късно, щом стигнеха до вратата. Бе въпрос на време и малко късмет. Макар да беше добър стрелец, лейди Виктория си оставаше жена. Както вървеше към вратата, Серад изведнъж зърна една от своите ризи — явно захвърлена от младата англичанка, докато е тършувала из нещата му. Тя бе паднала в долния край на леглото, близо до изхода на каютата, и Серад се досети по какъв начин да отвлече вниманието на Виктория. Прииска му се да не го болеше ръката, защото се опасяваше, че това може да го забави. Трябваше да реагира мигновено.
Виктория изчака Серад да се приближи до вратата и чак тогава излезе иззад бюрото. Осъзнаваше, че не трябва да сваля пистолета от него. Той би се възползвал от всяка нейна проява на слабост, а това би погубило Джоунс и нея.
Докато се подготвяше да й отнеме оръжието, Серад успя да овладее яда си. По-късно щеше да има достатъчно време да се ядосва на глупостта си. Най-важното нещо сега бе да стане отново господар на положението.
Въпреки бдителността на Виктория, светкавичните му действия я изненадаха. Преструвайки се, че свива наляво, Серад се стрелна надясно и сграбчи ризата от ръба на леглото. Без да губи нито секунда, той я размаха и така отмести дулото на пистолета от себе си.
Изплашената Виктория разбра, че трябва да стреля, преди пиратът да я нападне, и обезумяла и отчаяна, изстреля единствения си куршум. Но вече беше късно. Оловото не попадна в целта, а се заби в облицованата с дърво стена.
Серад бе свикнал да се бие с много по-силни, много по-предпазливи и опитни мъже, с които Виктория не можеше да се сравнява. След изстрела той се хвърли върху нея и я събори на земята. Тя още не можеше да си поеме дъх от внезапното нападение, но продължаваше да се бори, здраво стиснала пистолета — единствената й надежда за свобода. Но Серад я превъзхождаше по сила. Големите му ръце се вкопчиха грубо в китката й. Тя се стараеше да не изпусне оръжието, но натискът, упражнен върху ръката й, застрашаваше да счупи костите й. Най-накрая пистолетът падна от изтръпналите й, почти парализирани пръсти.
— Няма да дойда с вас! Няма! — извика Виктория, като го удряше с юмруци.
Серад използва цялата тежест на тялото си, за да я притисне на пода и най-после успя да хване и двете й китки. Но като капак на всичко, точно когато бе решил, че е успял, върху главата му се стовари силен удар. Джоунс се бе върнала с чадъра си, за да вземе участие в схватката.
— Пусни я, дивак такъв! Веднага я пусни! — На мис Джоунс изобщо не й пукаше какво щеше да стане с нея. Виктория бе рискувала заради всички, но явно пиратът щеше да я накара да плати скъпо за това. — Накажете мен, ако трябва, но не пипайте мис Виктория! — заяви и продължи да налага Серад с чадъра.
— Достатъчно, жено! — изрева Серад и пусна едната ръка на Виктория, за да изтръгне проклетия чадър от ръцете на старицата. На младата жена се удаде възможност да причини болка на похитителя си и се възползва от това. С всички сили тя замахна към него, но Серад вече бе подготвен да очаква и неочакваното от тази красавица. Парира удара й и отново хвана двете й ръце. После с възмущение захвърли чадъра в другия край на каютата точно когато двама от неговите хора нахълтаха вътре, въоръжени до
