зъби.
— Принц Серад! Чухме изстрел и помислихме, че имате неприятности! — Изумено зяпнаха безстрашния си капитан, който лежеше върху красивата англичанка, наблюдаван от възрастната й компаньонка.
— Всичко е наред — процеди през зъби Серад и се изправи на крака, като дръпна Виктория със себе си. Здраво стиснал китките й, той смяташе да я държи дори като разговаряше с другите двама. — Отсега нататък тези жени ще бъдат разделени.
— Не! — извикаха двете в един глас. Но Серад бе категоричен. Поотделно можеше да ги контролира по-лесно, а заедно бяха опасни.
— Заведете старата жена в килера за провизии и я заключете. Погрижете се да се чувства удобно, но като излезете, проверете дали не сте оставили отключено.
— Да, принц Серад. Желаете ли още нещо?
— Не. Вървете.
— Но аз трябва да остана с мис Виктория! Това е мое задължение! Не можете да ни разделите! — бурно възрази Джоунс, когато пиратите я отвеждаха.
Серад свирепо стрелна Джоунс с очи, без да обръща внимание на виковете й вън от стаята.
— Искам си чадъра! Върнете ми чадъра! — приплака тя, когато затвориха след нея вратата на каютата.
Останал насаме с Виктория, Серад насочи цялото си внимание към нея. Ранената ръка го болеше адски. Все още в лошо настроение, продължаваше да стиска ръцете й.
Виктория се боеше от него. Опитът й да се освободи не се бе увенчал с успех. Страхуваше се да мисли какво наказание щеше да й наложи. Като преглътна нервно, се приготви да посрещне последствията възможно най-спокойно. С малкото гордост, останала в душата й, тя го погледна в очите и долови гнева в тях. Но Виктория не се изплаши.
Серад се вторачи в нея и се удиви на смелостта и самолюбието й. Изненада се, че тя не изгуби кураж дори след поражението си. Ако Виктория бе мъж, той би гледал на нея като на равностоен съперник, но тя бе най-обикновена жена. Като такава трябваше да си знае мястото — а то не включваше неподчинение — и той реши да я превъзпита.
Виктория се изнервяше още повече от напрегнатото, продължително мълчание и от непроницаемото изражение на Серад. Искаше й се да изкрещи, но потуши това свое желание. Чакаше, осъзнавайки добре незаинтересоваността му за нетърпението й да разбере участта си.
Серад я прониза със сивите си очи така, сякаш искаше да надникне в душата й. Това усещане я разстрои и изплаши. От сборичкването косата й се бе развързала и безразборно падаше по раменете й. Серад понечи да я докосне, но тя се отдръпна от страх да не я удари. Много се изненада, когато той нежно приглади назад косата й, за да разгледа по-добре лицето й. Не усети никаква грубост или заплаха при движението на ръката му. Не бе очаквала такава реакция от негова страна.
Първоначалното й отдръпване го подразни. Никога не бе удрял жена и сега не се канеше да го направи.
— Не ми доставя удоволствие да бия жени — заяви той с явно възмущение. — Съществуват много по- добри начини да укротиш една дама. — Серад се усмихна и бавно плъзна погледа си по слабите й рамене, скрити под високата яка и дългите ръкави на роклята й.
— Никога няма да успеете да се справите с мен — възрази Виктория, полагайки усилия да не трепери. Не бе убедена в значението на думите му, но се досещаше за смисъла им.
Серад се засмя, но после стана сериозен.
— Значи не признавате поражението си. Запомнете това, лейди Виктория Лорънс: сега аз съм вашият господар. — За да засили ефекта от думите си, той стисна още по-здраво ръцете й. — Вие сте моя пленница, моя робиня. Докато не реша да се разделя с вас, ще правите каквото ви казвам. Ще ми слугувате и ще изпълнявате всяка моя заповед.
— Никога! — възрази тя, опитвайки се да прикрие ужаса си под маската на силен гняв.
Серад се намръщи на нежеланието й да признае надмощието му. В яда си грабна ръцете й и плътно я притисна до себе си. Искаше да я накара да осъзнае безсилието си пред него. За нещастие женствените й форми възбудиха страстта в неговото силно мускулесто тяло съвсем не навреме.
— Сега съм твой господар и мога да правя с теб каквото си пожелая. Запомни това! — Той разтърси китките й, след което я отблъсна, силно раздразнен от физическата близост на телата им. Дълбоко в себе си Виктория трепереше от страх, но с нищо не издаваше слабостта си. Очакваше следващата му реакция. Без да помръдне от мястото си, младата жена го следеше зорко.
Серад се отпусна тежко в стола зад бюрото. Ръката го болеше много и той се облегна назад, без да откъсва намръщения си поглед от нея. Тя едновременно го предизвикваше и влудяваше. Бе свикнал да си има работа с жени, изгарящи от желание да му угодят. Но тази беше различна. Всъщност, замисли се той, тя малко напомняше за леля му Раби. Неизвестно защо, тази мисъл го разстрои и той предпочете да забрави за нея.
Виктория внимателно огледа капитана на пиратите и се опита да проникне в душата му. Начумереният му вид не й позволяваше да разбере намеренията му. Отначало бе предположила, че веднага ще я убие заради нападението й, но той изобщо не я нарани, въпреки предоставената му възможност. Виктория вече не знаеше какво да мисли. Напрегната и изплашена, стоеше пред него и чакаше, здраво стиснала ръцете си, за да не трепери. Сети се за хиляди ужасни неща, които той можеше да й причини.
Най-накрая Серад се обърна към нея със строг, заповеднически тон:
— Почисти каютата! Искам всичко да е на мястото си.
Седемнадесета глава
Да почисти каютата? Очаквала да я сполети най-лошото, Виктория си отдъхна. В първия момент го погледна с недоумение, тъй като не можеше да повярва на ушите си.
— Размърдай се, красавице! — изрева Серад. Не беше настроен да продължава борбата с упорството й. Смяташе се за победител и с това поставяше край на спречкването им.
Заповедническият му тон накара Виктория да се размърда. В душата й се надигнаха противоположни чувства: от една страна, тя се вбеси от необходимостта да му се подчини, а, от друга, се зарадва, че се бе отървала толкова леко. Изобщо не бе предполагала, че щеше да я накаже, като я накара да подреди разхвърляните от нея дрехи, и това я поуспокои. Макар никога през живота си да не бе разтребвала, побърза да изпълни нареждането му.
Виктория пъргаво се разшета из малката каюта и започна да събира нещата, които безразборно бе изхвърлила от сандъка. Серад мрачно следеше движенията й, а това определено я караше да се чувства неловко. Когато той най-накрая свали погледа си от нея и се зае да прави нещо друго, безпокойството й намаля. Нарамила част от разхвърляните дрехи, тя клекна до скрина и започна да го подрежда. Не се обърна, когато Серад отвори едно от чекмеджетата на бюрото. По-добре беше да не му се набива на очи. Но като чу ругатнята му, Виктория стреснато се обърна и видя, че той се опитва да почисти раната си.
Забелязал внезапния й интерес, Серад я повика:
— Ела тук, красавице.
— Казвам се Виктория.
— Виктория… — бавно изрече той. — Името ти отива, но не забравяй кой победи в нашия случай.
— Не всичко е загубено.
— Напротив — заяви той категорично. — Освен това отсега нататък ще те наричам Тори. Хайде, Тори, ела тук и се погрижи за господаря си.
Виктория настръхна, но знаеше, че няма друг избор. Остави купчината дрехи и отиде до него.
— Какво трябва да направя?
— Не мога да видя раната добре и затова искам да я почистиш и да я превържеш здраво. Но внимавай да не ме заболи много — каза Серад, без да сваля поглед от нея.
За миг Тори се взря в доста гневните му сиви очи и остана смаяна. Студенината и строгостта им бяха изчезнали, но в тях имаше нещо, което я смути и обърка. По цвета на очите му личеше, че не е истински северноафриканец и тя се почуди откъде бе дошъл и защо е станал пират.
