Тори се намръщи и приклекна до Серад. Не искаше нито да мисли, нито да се интересува от него. Той чисто и просто бе неин господар. Тя насочи вниманието си към дълбоката и грозна рана в задната част на ръката му, но дори допирът до неговата топла и твърда плът я развълнува. За да прикрие смущението си, тя язвително каза:
— Жалко, че капитан Дювал не се прицели малко по-ниско и по-наляво.
— Значи предпочиташ двамата с капитан Дювал да сме мъртви? Това би оставило теб и компаньонката ти на благоволението на моите хора… — Серад вече предугаждаше хапливите й забележки и бе готов да им отвърне.
— Те сигурно не са…
— Не са какви? — попита той. — Жестоки?
Той се извърна в стола, за да може тя да прочете истината в очите му, и Тори отново усети колко силно й въздейства неговата мъжественост. Озоваха се лице в лице, когато Серад отвори уста, за да й обясни какво щеше да се случи с нея, ако той бе мъртъв.
— Пиратите ми се подчиняват, защото съм им господар. Те са корсари — мъже, препитаващи се от грабежи. Свикнали са да бъдат без жена месеци наред в морето, но ако им се удаде възможността да се позабавляват с теб, за тях би било без значение това, че двадесетина мъже са ги изпреварили или още толкова чакат реда си. Даже и на скъпата ти закрилница, мис Джоунс, не би се разминало да изпита похотта им в удобен за тях случай.
Тори не успя да скрие удивлението си от ужасната перспектива, обрисувана от него.
— Ако не ти харесва тази участ, погрижи се добре за раната ми. Не желая да умра от инфекция, причинена от нож, само защото си решила да довършиш пъкленото дело на свидния ти капитан, вместо да ми помогнеш.
Тори се смая от прозорливостта му и незабавно се зае да промие основно раната. Намаза я с лекарството, което й даде, и я превърза с широко и чисто парче плат. После си отдъхна, тъй като повече не се налагаше да го докосва.
— Ето, готово е.
Серад изобщо не бе гъкнал по време на работата й и когато тя свърши, сви ръката си, за да се увери, че всичко е наред. Сякаш болката бе понамаляла.
— Спря ли да кърви?
— Да, но ако я натоварваш, пак може да прокърви — предупреди го Тори.
Серад кимна и стана. Взе празния пистолет и отиде до вратата. За момент се обърна и й нареди да довърши разтребването на каютата. После излезе и се спря само за да заключи.
Тори впери очи в затворената врата и се зачуди дали беше ядосана или разстроена. Въпреки че изпълни заповедта му, той не й благодари, нито й обеща нещо за Джоунс. Тори с тъга се замисли дали някога пак щеше да види приятелката си. След това отиде до моряшкия скрин и започна да сгъва личните му неща. Изведнъж й се прищя да разкъса всичките му дрехи в знак на отмъщение, но се въздържа. Нямаше да постигне нищо с предизвикателствата си и тъй като искаше да се събере възможно най-скоро с Джоунс, реши да подреди сандъка старателно.
Като приключи със сгъването и нареждането на дрехите, Тори се залови да приведе в ред разхвърляните от нея документи и карти. Любопитството й надделя, когато погледът й се спря на чекмеджето, от което бе взела пистолета, и тя се запита какво още има в него. Виктория прехвърли съдържанието му и откри едно миниатюрно изображение на русокоса жена. По една или друга причина тази находка я смая. Зачуди се за връзката на тази хубавица със Серад. После внимателно върна портрета на мястото му и довърши работата си. Замислена за самоличността на жената, Тори се отдалечи от бюрото.
На път за палубата Серад опипа ръката си. Като видя, че превръзката не се е разхлабила и раната не кърви, той отиде до Тарик, който стоеше близо до румпела. Тарик го забеляза и приветливо му се усмихна.
— Стрелба ли е имало в каютата ти? — попита той, доволен от неловкото изражение на приятеля си.
— Да.
— Е, и? — подкани го Тарик, изгарящ от нетърпение да чуе истината, а не плъзналите между мъжете слухове.
— Както ти подцени старицата, така и аз омаловажих способностите на младата англичанка. Много е честолюбива… Прилича на арабската кобила, която купих преди няколко години.
— Дали ще е също толкова трудна за опитомяване? — пошегува се Тарик. — Доколкото си спомням, кобилата ти създаде доста неприятности… макар да не бе въоръжена.
Серад се ядоса на подигравките му.
— Конят ме хвърли само веднъж. Надали Виктория ще се опита да направи още нещо.
— Така ли? — Тъмните очи на Тарик светнаха закачливо. — Как можеш да бъдеш толкова сигурен? Тази жена ми изглежда враждебно настроена. На твое място бих внимавал за кожата си.
— Разчитам на теб, приятелю — отвърна Серад с усмивка. — Но наистина няма да има нужда. Тя се примири с положението си. Сигурен съм, че няма да ни създава повече неприятности.
— Внимавай, Серад. Не забравяй какво ме посъветва по-рано.
Принцът осъзна колко прав е помощникът му, но не каза нищо. Не искаше никой да разбере за хитростта на пленницата му. Достатъчно бе, че той знаеше. Трябваше да се справи сам с нея. Тя му принадлежеше.
Внезапно на палубата на „Чайка“ се разнесе вик. Френският екипаж още не бе прехвърлен на борда на „Ятаган“ и неколцина моряци бяха нападнали охраната в отчаян опит да избягат от ужасната участ, която щеше да ги сполети. Под яркото следобедно слънце блеснаха ножове и се чуха гърмежи, тъй като пиратите се опитваха да потушат бунта. В крайна сметка трима души от екипажа на капитан Дювал бяха убити. Победените се примириха. С цел да предотвратят всякакви по-нататъшни опити за бягство хората на Серад прехвърлиха всички пленници на борда на своя кораб и ги натъпкаха в трюма, където окованите във вериги мъже щяха да останат по време на плаването до Алжир.
Едва след няколко часа целият товар от „Чайка“ бе прибран на „Ятаган“. Серад нареди на подчинените си да напуснат борда на повредения кораб и те побързаха да изпълнят заповедта му. Сега, когато плячката беше с тях, пиратите изгаряха от нетърпение да се върнат в родината си. „Ятаган“ незабавно вдигна платна и започна да се отдалечава от френския кораб.
— Няма да можем да стигнем бързо в Алжир — отбеляза Тарик, имайки предвид богатата плячка.
— Радвам се за нашия успех. Малик също ще е доволен. Но съжалявам, че изгубихме кораба. — Серад наблюдаваше как се отдалечават от „Чайка“.
Той мълчаливо изчака да стигнат необходимото за стрелба разстояние и нареди на екипажа си да даде залп с всички оръдия. Гърмежът на топовете разтърси „Ятаган“ и пиратите видяха как техният главатар изпълни обещанието си, като изпрати френския кораб на дъното на морето. Плавателният съд се разби на парчета и бавно изчезна под повърхността на водата. На мястото му останаха само отделни отломки — единствената следа върху гроба на някога славната „Чайка“.
Тори очакваше Серад с известно безпокойство. Още преди час бе приключила с разтребването на каютата и сега не й оставаше друго, освен да мисли. Затворничеството й я правеше безсилна. Но това не й попречи да възвърне борческия си дух. Физическата победа на Серад не означаваше, че тя е длъжна да се примири. Закле се да продължи да се бори с него с единственото си оръжие — разума си.
Часовете течаха мудно. Тори се ослушваше за стъпките на похитителя си, за да не я изненада с появяването си. Неочакваният тътен на оръдията я изплаши. Дъхът й секна, тъй като предполагаше, че пиратите стрелят по някой кораб, дошъл да ги спаси. Със свито сърце очакваше да чуе още гърмежи, както и победоносните викове на въображаемите спасители, но нищо не последва. Времето минаваше, а нищо не се случваше. Тори се натъжи при мисълта, че никой не е дошъл да им помогне. Явно оръдията не бяха гърмели по тази причина.
Звукът от превъртането на ключа я стресна. Вратата се отвори и Тори предположи, че това е Серад. Но за нейна изненада, в стаята влезе непознат мъж с поднос в ръка.
— Казвам се Мала. Серад ми нареди да ви донеса това — съобщи пиратът.
