помръдне.
Със сбърчено чело и навъсен поглед Дейвид слизаше по пътечката към езерото. Само тук, в уединението на парка, можеше да даде простор на истинските си чувства и затова сега имаше мрачен вид. Беше много самотен. Часът за разплата бе настъпил, а той нямаше сили да го предотврати. Мисълта, че е пионка в ръцете на Вивиан, го изпълваше с гняв и възмущение. Трябваше да се ожени за една почтена жена, която го смяташе за прям и честен колкото самата нея. Отдавна знаеше, че е добър актьор и съзнаваше, че би могъл да се превъплъти в най-различни образи, но измамата в цялата тази история го съсипваше все повече.
Когато пристигна тук с Вивиан, Дейвид ни най-малко не бе предполагал какви проблеми щеше да му създаде неговата съвест. Но той заобича херцога и Далтън, както и всички останали, а те явно много обичаха истинския Алекс. Участието му в тази жестока шега го караше да се чувства като подлец, но той много добре разбираше, че не може да се откаже, тъй като така щеше да се осъди на истинска смърт в Бостън — Вивиан щеше да се погрижи за това, ако Дейвид осуетеше плановете й. Ето защо той мълчаливо страдаше в копнежа си за бягство, за истински приятел и за предишния си, много по-обикновен и почтен живот.
Когато стигна до езерото, Дейвид внезапно спря. Очакваше да прекара известно време сам, за да подреди мислите си и да се увери отново в необходимостта да продължи тази игра. Не очакваше да срещне някого. Затова се изненада, като видя Тес, която беше поразително красива.
— Добър вечер, Тес — поздрави я той, след като бързо се съвзе от изненадата.
При появата му тя тутакси скочи на крака.
— Добър вечер, лорд Александър.
— Какво те води тук? — попита Дейвид.
— Реших да се разходя в тази хубава вечер и така се озовах тук — обясни тя и си помисли, че не е далеч от истината. — Веднага ще се прибера, за да не ви притеснявам. Няма да се натрапвам… — допълни и тръгна, но той я спря с ръка. Сърцето й силно заби при това докосване на ръцете им. Тя му отправи поглед, изпълнен с недоумение.
— Не, почакай. Наистина няма нужда да си ходиш.
— Но…
— Остани да си правим компания.
— Да си правим компания?
— Не хапя, Тес.
Тя не можа да се сдържи и се засмя.
— Нямах това предвид, лорд Александър.
Спогледаха се и седнаха на брега. Нещо у това момиче го привличаше, но каквото и да бе то — прямотата, естествената красота или приветливият й вид, — на него му бе приятно да разговаря с нея.
— Безпокоите ли се за нещо, лорд Александър? — осмели се да попита Тес, забелязала напрегнатото му изражение.
— Не. Защо?
— Не знам. Просто изглеждате нещастен, това е всичко — добави тя.
Дейвид отклони разговора от себе си и двамата се впуснаха в дълъг и приятен диалог, в който обсъдиха много неща. След повече от час някой от къщата извика Тес по име. Тя с изумление откри колко дълго са били заедно. Далтън и другите нямаше да го одобрят.
— Трябва да тръгвам… — каза тя, при което бързо стана и тръгна към пътечката.
Дейвид също стана.
— Тес…
— Да? — Тя се извърна и го погледна.
— Беше ми много приятно — сериозно каза и се почувства така, сякаш някаква светлина угасваше в живота му.
— На мен също, но ако някой от другите прислужници разбере, че сме разговаряли… По-добре с да се преструваме, че не сме се срещали…
— Разбирам — отвърна той с усмивка, от която сърцето й подскочи. — Лека нощ, Тес.
— Лека нощ, лорд Александър — отговори тя и изчезна нагоре по пътеката.
Дейвид я проследи с поглед.
— Приятни сънища — прошепна той в нощта.
Двадесет и първа глава
Бурята отклони „Ятаган“ от неговия курс и това отне на кораба още няколко дни, преди да стигне до целта си. Най-накрая пиратите съзряха западния бряг на Алжир и всички извикаха от вълнение.
По принцип, когато корсарите ограбеха някой кораб и го вземеха в плен, той обикновено влизаше в пристанището с обратно вдигнат флаг веднага след „Ятаган“. Но този път тяхната плячка се състоеше само от товара на френския кораб, без самия плавателен съд. Въпреки това алжирският екипаж беше доволен и искаше хората да разберат, че не се връща с празни ръце. Серад заповяда да се изнесе френското знаме на „Чайка“ и да се закачи наопаки, близо до техния флаг на мачтата. Така всеки щеше да разбере, че са имали едно успешно плаване.
Слухът за предстоящото завръщане на Серад и за неговия успех се разнесе бързо в Алжир. В двореца Малик и Хасим, който беше при баща си по това време, се зарадваха много на тази вест.
— Погрижи се оръдията в двореца да посрещнат „Ятаган“ със залп — нареди Малик, следвайки традицията на пиратите, когато разбра, че на кораба на Серад се вее френски флаг в знак на победата.
— Веднага ще го направя. После ще отида да посрещна Серад — каза Хасим на баща си. — Добре е, че ще видя брат си отново. — Откакто баща му бе обявил Раби за своя единствена жена, Хасим гледаше на Серад като на свой истински брат. Решителността и храбростта на по-малкото момче бяха спечелили неговото уважение и възхищение.
— Вярвам ти — отвърна Малик и се замисли колко много щеше да се радва Раби на завръщането на своя племенник. — Кажи на Серад, че ще го чакам в главната приемна зала.
Хасим излезе, за да изпълни нарежданията на баща си, след което побърза да посрещне Серад на кея. Докато чакаше „Ятаган“ да пусне котва, той мислено се пренесе в годините, прекарани заедно със Серад. Хасим често се питаше как би постъпил на мястото на доведения си брат. Едва сега проумяваше колко трудно сигурно му е било да изгуби дома и семейството си на седемгодишна възраст и да бъде принуден да започне нов живот с тях. Хасим знаеше, че самият той не би успял да се приспособи толкова бързо, колкото Серад.
На борда на „Ятаган“ Серад и Тарик стояха до бордовите перила и гледаха появяващия се пред очите им Алжир. Най-напред различиха очертанията на двореца на емира, разположен високо на един хълм в укрепената и оградена със стена част на града, известна под името „Казба“. Самият град със своите бели сгради, проблясващи под яркото слънце, се простираше в подножието на Казба, точно до крайбрежието. Сред покривите на къщите се открояваха минаретата на джамиите и няколкото кръста, поставени върху християнските църкви. Радваха се, че си бяха у дома.
Когато от брега бе изстрелян приветственият залп, Серад се усмихна на Тарик:
— Заредете нашите оръдия. Ще отговорим на поздрава.
Всички топове на „Ятаган“ гръмнаха в знак на благодарност за посрещането им в града, след което пиратите продължиха към пристанището, горящи от нетърпение да стъпят на родния бряг.
Тарик се зае с приготвяне на плячката за представянето й на емир Малик. Според друга традиция на пиратите пленниците и плячката щяха да минат по многолюдните алжирски улици на път за двореца, където щеше да бъде отдадена почит на владетеля. Тарик знаеше, че Серад обича да ходи при Малик възможно най-рано и затова искаше да подготви даровете, преди корабът да е завързан за пристана.
Серад се сети за Тори, която бе долу в каютата, и реши, че вече е време да я изведе на палубата. Отначало смяташе да я доведе той, но после се отказа. Щеше да изпрати Мала за нея и компаньонката й.
