Вземи сърцето ми

— Мисля, че можеш да ми помогнеш, скъпа приятелко. Наистина можеш.

— Какво е това, което искаш да направя? Има ли нещо общо със Серад?

— Познаваш ме достатъчно добре и както винаги, си права. Чула ли си нещо за него и неговите пленнички? — Раби знаеше, че Алмира е осведомена за всичко, което става в Алжир.

— Много малко — каза тя. — Всичко, което научих, съвпада с това, което вече знаеш — в деня, когато се върна в Алжир, Серад отиде на лов с Хасим, а днес рано се върнаха.

— И няма никакви новини за жените?

— Не, никакви.

Раби я погледна замислено и попита:

— Мислиш ли, че можеш да занесеш едно послание до тях, без никой да разбере?

— Мога да опитам.

— Не искам да рискувам да пиша, затова посланието ми ще е устно. Можем ли да се доверим на някого?

— Имам много приятели, които биха помогнали, ако се нуждаем — увери я Алмира. — Какво е това, което искаш да им кажеш?

— Не с нещо, което искам да им кажа, а по-скоро какво мога да направя за тях.

Алмира я погледна учудено.

— Искам да им помогна да избягат — заключи Раби.

— Какво искаш да направиш? — Алмира бе шокирана, защото това, което Раби предлагаше, бе наистина смело.

Раби погледна към прислужничката си, изпълнена със спомени от миналото.

— Не мога да позволя на племенника си да държи тези жени против волята им. Те са английски гражданки. Имат семейства, които ги обичат. Не заслужават да им бъдат отнети всички мечти по този начин. Това е жестоко… безсърдечно…

Алмира чувстваше горчивата тъга в гласа на Раби и знаеше, че в този момент господарката й отново преживява съдбата си.

— Алмира, аз трябва да им помогна — продължи убедено тя. — За мен е твърде късно, но искам да помогна на тези жени. Не мога просто да седя и да не опитам да им се притека на помощ. Не мога!

— Разбирам — отвърна прислужничката. — И аз ще помогна колкото мога.

— Благодаря ти.

Алмира напусна господарката си натъжена. Бе опитвала да направи Раби щастлива през всичките тези дълги години, когато бяха заедно, но никога не бе успяла да я убеди, че животът й с Малик е идиличен. Част от Раби винаги бе свързана с миналото. Тъгуваше за онова, което е било, за мъжа, когото е обичала и загубила.

Раби не знаеше, че Алмира я бе чувала няколко пъти да плаче насън. Не бе се приближавала до нея в тези моменти. Никога не бе споменавала, защото бе сигурна, че Раби не желае никой да знае колко много й липсва старият живот. Но Алмира знаеше и затова можеше напълно да разбере господарката си и желанието й да помогне на англичанките. Реши, че ще стори всичко, което може, за да й помогне.

След като Алмира излезе, Раби отново се загледа в градината. Мислите й все още потъваха в миналото. Не можеше да повярва, че бяха минали двадесет години. Сякаш бе вчера, когато я въведоха пред Малик и той прояви претенциите си към нея като част от плячката. И ето я сега, остаряла и помъдряла, а все още й липсваха баща й, домът, годеникът и животът, който остави след себе си.

Трябваше да се грижи за Малик през всичките им съвместни години. Бе винаги мил и внимателен. Отрупваше я с подаръци и я направи единствен обитател на харема си. Но въпреки всичките му усилия, тя никога не предаде любовта си към Джералд. Бе привързана силно към тази част от миналото си и никога не отдаде сърцето си на Малик.

Раби въздъхна. Идваше времето да отиде при Малик. Мислеше си за красивия мъж и знаеше, че е добър човек. Компанията му й бе приятна и вечерта, както винаги, щеше да бъде вълнуваща, но все още част от нея копнееше за свободата си и за живота в Лондон.

Двадесет и шеста глава

Серад знаеше точно какво ще направи. Привика слугата си и му даде заповедите си, които желаеше да бъдат изпълнени на следващата сутрин. Чувстваше се уверен, докато закусваше. Бе сигурен, че планът му за спечелване на Тори е осъществим. Леля му щеше да се гордее с него.

Бе почти обед и той се бе погрижил за всичко, когато най-накрая изпрати за Тори. Подготвяше се за планираното пътешествие и бе облякъл свободно падаща бяла памучна дреха, която изглеждаше като туника върху ризата и панталоните. Дори си бе сложил и традиционното бяло покривало за глава, за да се предпазва от горещото пустинно слънце. Напрегнато очакваше тя да пристигне в покоите му. Бе облечен като шейх от пустинята и изглеждаше доста чужд и внушителен.

— Серад?

Погледна и видя слугата, изпратен за Тори, да стои смутен на вратата.

— Да? — попита той внимателно.

— Жената няма да дойде, Серад. Тъй като не мога да използвам физическа сила, не успях да намеря друг начин да я доведа при теб.

— Не иска да дойде? — поклати раздразнено глава Серад. Трябваше да предположи реакцията й срещу заповедта му.

— Каза, че ако искаш да я видиш, може да отидеш при нея в харема — довърши слугата.

Серад се намръщи. Упоритостта й бе невероятна, но знаеше кой ще победи в тази битка на волята. Имаше планове за двама им и въпреки всичко тя щеше да се съобрази с тях.

— Ще я видя сам — рече той на мъжа и го освободи. Серад излезе от покоите си с намерение да си възвърне Тори и да следва плана си.

— Тори! — повика я по име той, като стоеше в средата на градината.

Тори се занимаваше в покоите си, когато чу гласа на Серад. Очакваше гневна реакция и бе подготвена. Нощта, след като го напусна, се оказа дълга, празна и гореща и й даде достатъчно време за размисъл. Бе стигнала до заключението, че отдаването й на Серад бе глупаво и трагично и не бива никога да позволи да се повтори. Това, че отказа на предишните му повиквания, бе първа стъпка в усилията й да стои колкото може по-далеч от него.

— Този път Серад е дошъл сам и иска да те види — в стаята нервно се втурна Ома. Още когато отпрати обратно слугата с отговор, че Тори няма да се помръдне от стаята си, знаеше, че ще има неприятности. Сега бе дошъл самият Серад.

— Така ли?

— В градината е.

Тори кимна с усещането за малка победа и излезе от стаята. Дразнеше я това, че трябва да носи местното облекло. Рано сутринта Ома бе отнела всички дрехи на Джоунс, несъмнено по заповед на Серад, и двете жени бяха принудени да навлекат другото облекло. Но все пак и тя бе победила. Серад бе дошъл при нея. Не бе успял да я завлече в покоите си и това бе все пак нещо.

Тори се отправи към мястото, където я чакаше Серад. В първия миг погледът й попадна върху пустинното му облекло и я шокира. За момент си помисли, че с гръб към нея стои непознат човек и едва след това инстинктивно разбра, че е той. Незабележимо изучаваше Серад. Започваше да разбира колко сложен бе той и колко различни качества притежава. Първо бе безжалостният пират, а сега — шейх в роба и покривало за глава. Макар и да отричаше, той я привличаше във всяко от въплъщенията си. Независимо какво носеше, какво правеше — тя го желаеше.

— Търсил си ме — проговори най-после Тори.

Серад я погледна и сърцето му се сви. Наистина ли я бе търсил? Изглеждаше смайващо прекрасна в алжирската си рокля, както бе и очаквал. Можеше само да я съзерцава. Наистина ли я бе търсил? Въпросът бе абсолютно нелеп. Думата не бе „търсил“.

— Обичайно е, когато някой е повикан от господаря си, да дойде — отсече заповеднически той.

— Аз нямам господар — отвърна просто тя.